Унгария взе Оскар с дебютния филм Синът на Саул (или Савел, както е правилно на български) на Ласло Немеш. Очаквана първо от нас, защото още на журналистическата премиера в Кан предрекох на този тъжен, както казват някои хора – „тежък”, филм световна слава. Защото пречистващите филми, които вълнуват, особено при очакването на поредно клише за концлагерите, са изключителна рядкост. Хеле пък такива, които нямат хепи енд. А нико не обича надеждата да умира, даже не и последна. В Кан не му дадоха Палмата, а Гранд при, но на всички следващи церемонии взе статуетките. Не го изпускайте на София филм фест в София тези дни.

Наричам Оскара наш, защото е за филм от Източна Европа. За унгарците той е втори, 35 години по-късно. Покрай покойния Еди Захариев, който беше техен възпитаник, понаучих това – онова за Сабо, Месарош и другите. И ми е по-лесно да си обясня защо наш, в смисъл на български, Оскар няма да имаме или никога, или поне не скоро. Най-лесното обяснение е: където е текло, пак ще тече. Някой сигурно ще търси обяснение и в политиката, но точно на Унгария, против чийто премиер Орбан американците спретнаха протести преди месеци, не връчват награди. Връчват ги просто на един добър, човешки и общовалиден филм.

Какво правим ние? Намаляваме наполовина бюджета за кино. Втора година не даваме пари за дебют. Ако Унгария не беше финансирала първия филм на Немеш, щеше ли днес да се радва на Оскар. Не, нямаше.

И не е само киното. Заради неколкостотин хиляди лева преразход ОБЩО, нашата държава се закани да закрие Ансамбъл Филип Кутев, операта в Стара Загора, театрите в смесените райони и в още няколко областни центъра, Оперетата и балет Арабеск.

Ще рече, че освен бъдеще, някой не иска да имаме и културно минало.