“Бяха като светлина, пълна с надежда срещу всяко нещастие. Създаваха цели катедрали в устата си“, спомня си Джерард.

И докато тя признава, че не може да възпроизведе сложното звукоизвличане на хора: „Почти повредих гласните си струни докато се опитвах“, музиката им повлиява на някои от най-емблематичните песни за творчеството на Dead Can Dance като “The Host of Seraphim.”

Женският хор изживява големи върхове, но комунистическият режим в България пада в края на 80-те и всичко за тях се променя. От създаването им през 1952 г. певиците са на държавна издръжка, като културната политика в страната им налага те да бъдат пускани както по националното радио, така и по националната телевизия и да имат гарантирана слушаемост. “Правителството подкрепяше професионалните фолклорни музиканти, за да изгради общностна идентичност на социалистическото общество”, разказва Петър Дундаков. Принудени да се порят на свободния пазар, на много от певиците им се налага да търсят допълнителна работа като преподавателки по пеене. Хорът продължава да прави турнета в последните 20 години, но няма пари за студиен запис, докато не намира своя благодетел в лицето на продуцента Бояна Боункова. За да им помогне да осъвременят музиката си тя наема Петър Дундаков, който пише джаз и електронна музика, както и модерни класически композиции. Той от своя страна се свързва с няколко западни певици, с идеята да направят общ проект с Хора. Но само Лиса Джерард се оказва подходяща.

„Не се опитвам да ги копирам, просто защото не мога. Със западното белканто, което идва от диафрагмата не може да се възпроизведе българското пеене, което е от гърдите. Това не е глас, който можеш да тренираш. Това е глас от природата“, казва Лиса Джерард.

И докато други звезди използват музиката на „Мистерията на българксите гласове“ - от колаборацията на Кейт Буш с тях за три песни “Deeper Understanding,” “Never Be Mine” и “Rocket’s Tail” през 80-те, до по-нови проекти, като с Джейсън Деруло, Лиса Джерард смята, че хорът е използвам неправилно като фон до момента.

Сега Петър Дундаков се е потрудил доста, за да напише и аранжира песни за хора, които звучат напълно различно от това, което хора познават от работата им с Филип Кутев. Запазил е повечето традиционни инструменти като кавал и гъдулка и не е вкарал никакви модерни барабани и електрически инструменти. Признава, че „имаше много съмнения“ за включването на бийтбоксър, но в крайна сметка решили, че хип-хопът е „част от фолкклора на 21 век“ и също музиката се „случва в устата“, както при хоровото пеене.

Предвид всички изпитания и грешки, отнело три години, за да бъде завършен албума, който създателите кръстили на местно цвете, което расте между скалите. Приемат заглавието като метафора за музиката, която вярват, че може да израсне между различните култури.

“Има нещо в сърцата на човешките същества, което бленува да бъде разбрано, и не задължително чрез думи. Езиците могат да те поставят в капан. Искаме да споделим тази музика със света, за да покажем, че въпреки всичко не сме толкова различни един от друг“, казва Лиса Джерард.“

Източник: monitor
Снимка: Боряна Димитрова Кацарова