На 19 февруари е 90-годишният юбилей на една от най-емблематичните фигури в българската журналистика – Петко Бочаров. За да отдадем заслужена почест на човекът, родил фразата „Да, ама не!“, решихме този път да посветим рубриката Големите на него. Позвънихме на бай Петко, както му казват младите служители в БТА:

Разкажете ни интересни случки от ученическите си години...

Учих в едно училище, което се намираше на мястото на Спортната палата. После прогимназията ми беше срещу църквата Св. Седмочисленици. Гимназиалните ми години преминаха в Американския колеж в София. Влезнахме 42 момчета, завършихме само 22-ма. Всички те, освен един голям мой приятел, вече са покойници.

А след това, по време на военната Ви служба?

Тогава беше малко по-интересно. Служех по време на война и непрекъснато бях мобилизиран, но никога в реални военни действия. Обикновено ме викаха, за да обучавам новобранци. Веднъж на посещение ни дойде негово величество цар Борис III. Той минаваше пред строя и питаше всеки как се казва. Дойде и моят ред. По протокол аз викнах, че съм младши полковник Петко Бочаров. Царят попита дали имам роднинска връзка с генерал Бочаров. Аз отвърнах: „Тъй вярно, ваше величество. Той е чичо на баща ми.“  Междувременно аз си учех и право. Така станах юрист. Един от другите силно запечатали се моменти в живота ми отново е свързан с цар Борис III. Става дума за погребението му. Не можах да заема позиция на първите редове, та не видях много. Помня звук. Звук, който не мога да опиша и мисля, че повече никога няма да чуя. Става сума за едно всеобщо ридание, което пътуваше като вълна, заедно с катафалката на царя.

Как се запознахте със съпругата си?

Запознахме се на един новогодишен купон на БТА. Годината беше 1961. Беше дошла с майка си, която работеше в агенцията. Поканих дъщерята на танц и така започна всичко. Аз вече имах един брак и бях доста по-възрастен от нея – с цели 22 години.

Как се венчахте?

Поради голямата ни възрастова разлика аз много се притеснявах. Въпреки това, след като бяхме заедно вече пет години, един ден реших, че не може да продължаваме така. Хванах си трамвая и отидох в института, в който тя работеше. В коридора й казах, че искам да се омъжи за мен, а тя съвсем спокойно каза „Ами, добре.“. Венчахме се на следващата сутрин в 07:30ч. Нямаше бели рокли и много шум. Само кумовете и ние.

Как възприемате титлата си доайен на българската журналистика?

Ласкае ме, разбира се. Често чувам тези думи и то не само от млади колеги. Дори съм чувал, че съм доайен на европейската журналистика, което вече направо ме учудва. Все пак смятам, че това е признание за дългите ми години служба. Аз и до днес работя, въпреки че от 1982 г. съм пенсиониран. Не възприемам пенсията като време, в което трябва да стоя на пейката и да гледам младите майки как играят с децата си.