Като пазарува, много често му искат лична карта, ако между покупките има бутилка бира, но актьорът Димитър Николов може да удостовери, че вече е на 27. Синдромът „Ованес Торосян“ - миловидно детско лице плюс впечатляващ професионализъм, с пълна сила важи и за него и го прави доста търсен за роли на плахи тийнейджъри и в киното, и в театъра.

Двамата приятели неведнъж са си споделяли, когато за пореден път им се наложи да изиграят герой, с десетина години по-млад от тях самите. Преди дни Митко имаше премиера в Народния театър, където от тоя сезон ще го гледаме като Альоша – невинното момче, през чието сърце минават не само терзанията на останалите братя Карамазови на Достоевски, но сякаш цялата мъка на света...

Горе-долу по същото време ученикът на професорите Иван Добчев и Маргарита Младенова бе удостоен с голямата награда за полет в изкуството на името на бележития режисьор Стоян Камбарев за майсторските си превъплъщения в спектаклите „Стъклената менажерия“ в „Сфумато“ и „Наблюдателите“ на първата ни сцена, както и във филмите „Христо“ и „Безкрайната градина“, към които вече можем да добавим „Живи комини“, „Далеч от брега“, „Доза щастие“... Веднага след тия две вълнуващи събития актьорът запраши към Солищата над Широка лъка, за да укроти емоциите и да си отдъхне.

Между другото, и за да си припомни с кеф някои от местата в Родопите, където са снимали сериала „Дяволското гърло“. „Обикновено, когато си почивахме, някои от участниците се събирахме и отивахме на разходка с колата, ритахме футбол пред хотела или ходехме на басейн. Можех на два-три пъти да се прибера за по 2 дни в София, но горе беше толкова хубаво, че предпочитах да остана. Така и така, стаята се пазеше за мен“, обяснява Николов. Неговият персонаж – сгафилото местно полицайче, бързо беше отстранен от оперативните действия, но дали към края на поредицата няма да ни изненада и пак да се появи „на терен“, актьорът не издава.

В замяна на това пък с охота говори за задачите си в „Братя Карамазови“. Митко започва да чете Достоевски 14-15-годишен но тогава усеща, че му е рано, и се връща към великия класик в своите 20. Че македонският режисьор Деян Пройковски иска точно него в образа на Альоша, Митака научава от директора на театъра Мариус Донкин. „Вероятно Деян се е посъветвал с някого от екипа, защото не сме се познавали отпреди. Нямам представа дали ме е гледал, аз за такива неща и не питам, просто това беше някакво прекрасно случване. После се разбра, че не само за мен срещата с него е първа и леко си отдъхнах“, доверява той. В тяхната интерпретация послушникът Альоша Карамазов, който се готви да бъде посветен в монашество, е нещо като изповедник на другите герои, катализатор за болката и бесовете им – пред него всеки си излива душата.

„Като си говорихме с Пройковски му бях казал, че не ми се иска никъде в това представление Альоша да се кръсти. Дано не звучи като богохулство. Гледахме един чешки филм по „Братя Карамазови“ от 2008 г., в който Альоша много илюстративно и показно го правеше. А според мен той си носи вярата по съвсем друг начин, не в жеста на кръстенето е тая светлина, която разпръсква. Той самият по някакъв начин е Кръстът, така си мисля аз...“, разсъждава Димитър. И добавя, че може би си прилича с най-младия Карамазов единствено по момчешката спонтанност. Вярата, търпението и стоицизма му все още се опитва да култивира в живота си: „Альоша е твърде зрял за възрастта си. Такава зрелост на мисленето и такова възпитание на чувствата са пример, от който мога само да се уча“.

Не е лесно за млад актьор да се изправи съвсем беззащитен и гол на сцената

както в нощта на прелъстяването на Альоша от Грушенка – фурията Александра Василева. Но този акт се развива в естетски полумрак и е абсолютно необходим в целостта на спектакъла. По-труден за Николов се оказва друг ключов момент – диспутът с „брат“ му Иван Карамазов (Велислав Павлов), в който Достоевски говори за страстта към изтезаване на деца. Този проблем истински разтърсва Димитър, защото силно резонира в днешния ден – и в черните вестникарски хроники, и в (не)признатите грехове на църквата, и в тъмните улици от покрайнините... Приятелите не спират да го занасят: „Стига, усмихни се малко, прекалено си драматичен“.

Той обаче си знае, че това не е маска, с помощта на която да се прави на интересен, сериозен и дълбок – просто така се чувства. Що се отнася до героите му, доста от тях видимо излъчват тъгата, която актьорът някъде дълбоко у себе си носи, но той е убеден, че в тях има дуализъм: меланхолия – да, но и дяволита нотка. Като противоотрова за тежките образи той с удоволствие би глътнал няколко лъжички абсурдна комедия в стил Теди Москов... А докато стане, може да излезе дебютният игрален филм на актрисата Яна Титова, в който зад невинната физиономия на Митко се крие гадняр, завличащ главната героиня към наркотичното дъно.

„Доза щастие“ е създаден по автобиографичната книга на отишлата си без време журналистка Весела Тотева, а на екрана на Николов партнира нейната родна дъщеря Валентина Каролева – балерина с постоянен адрес в Лондон. Скоро ще бъде готов и филмът на Мариус Куркински „Засукан свят“ по разкази на Николай Хайтов, в който

Митко ще е син на героя на Мариус. Изобщо Мариус е важна фигура в неговия професионален живот: преди време Куркински кани младока за главната роля в „Синята птица“ на Метерлинк в Народния театър. Още много преди това моноспектаклите му запалват искрица у момчето. „От 10-годишен не съм пропускал негов спектакъл. Майка ми много държеше да ходим на театър. За мен беше удоволствие да съм в залата и в един момент ми се прииска да имам шанс да съм и на сцената, но не съм допускал, че ще се случи“, признава той. Записва се в арт школите МОНТФИЗ и колелото се завърта така, че не след дълго започва да работи с хората, които са го вдъхновявали от тъмната зала.

Един от тях е Галин Стоев, който го избира за своя режисьорски дебют в киното – „Безкрайната градина“. „Сбъдната мечта ми звучи слабо за такова нещо. Аз го оценявам. Всеки ден си напомням, че това, което ми се дава, е много, много по-смело от онова, което съм допускал“, характеризира кариерата си дотук. В потапянето в дадена среда, за да се учи, той е пословичен. Подобно на един нашенски Гюнтер Валраф, за филма „Христо“ Димитър се внедрява под прикритие сред боклукчии от службите по чистота, сред затворници с по-лек режим, сред алкохолици, наркомани и клошари. Научава всичките им мании и тайни места.

Майка му и сестра му и досега са най-верните му зрители и критици. Актьорът трудно ги събира заедно на представление, защото двете се редуват да гледат малкия му племенник, но те винаги са насреща, макар и поотделно. Приятелите му – още от училище или от квартала, пък са запазена компания за покоряване на планините. Един от тях преди години буквално му спасява живота, когато, при едно трудно изкачване на връх Вихрен откъм морените, Митака се подхлъзва на камък и едва не полита към дерето, зеещо отдолу. Нови приятелства на чаровника от зодия Риби също не липсват.

Миналата година той е единственият българин, попаднал в селекцията на Берлинале за млади таланти. Избрани са 14 души сред 3500 кандидати от 130 страни. Обучават ги легендарни имена, между които е Жан-Луи Родриг, тренирал психофизиката на звезди като Леонардо ди Каприо, Крисчън Бейл, Глен Клоуз, Джон Малкович... Димитър Николов продължава да поддържа връзка с цялата интернационална група колеги от уъркшопа на Берлинале и сериозно обмисля детайлите как да ги включи в общ проект.