В памет на последния голям български поет Любомир Левчев, който ни напусна, решихме да публикуваме едно от най-популярните му, но въпреки това прекрасни стихотворения, във версията, която бе изпята от друг титан - Стефан Данаилов – вероятно последния голям български актьор.

Защото така ще можете и да си тананикате, докато четете.

Още по-добро пречистване.


Колко е лесно да бъдеш влюбен
на двадесет години,
на двадесет години.

И колко е лесно
да бъдеш разлюбен...
на двадесет години.

Прегръщах ветрове.
Целувах дъждове.

Търкалях се в ливади
от влажна нежност,
от влажна нежност.

Когато пък ме блъсваха
в бездънното “сбогом”,
и мислех си, че умирам,
и мислех си, че умирам,
и мислех си, че умирам.

Но ме спасяваха онези мрежи
от млади слънчеви лъчи.
И смееше се моето лице,
студено от изсъхнали сълзи.

Момичета като магии
се виеха около мен.

И свободата съм я чувствал най-добре
след болка от раздяла.

А колко е страшно да бъдеш влюбен
на четир'есет години,
на четир'есет години.

И колко е страшно
да бъдеш разлюбен
на четир'есет години...

Без болка.

Без магии.

Без сълзи.

Раздялата не носи свобода.

И мисля си, че не умирам,

И мисля си, че не умирам,

И мисля си, че не умирам.

Любомир Левчев