Преди броени дни семейството на депутата от ГЕРБ Лъчезар Иванов алармира за физически тормоз, който той налагал върху тях. Дъщеря му Мариела решава да вземе живота си в собствените си ръце. С подкрепата на майка си Диана Долапчиева, която е в процес на развод, намира смелост да сигнализира за както в институциите, така и в медиите. 19' бе сред първите, дали гласност на случая. Мариела подава множество жалби и въпреки унижението, което трябва да търпи заради спънките, с които се сблъсква, не се отказва. В тази връзка майката споделя: „От Първо Районно му съдействат. Направиха всичко възможно да не се даде ход на преписката. Налага ни се и психически тормоз – мен ме следя, снимат ме, прави ми се паспортна проверка, а на 10 април ме заплашиха с уволнение. Тъй като той има имунитет и не може да се образува наказателно производство, подаваме граждански иск пред Софийски районен съд“. СЛАВА реши да представи случая не от юридическа, а от човешка гледна точка. Какво точно се е случило на 15 март 2009 г.? Ето изповедта на дъщерята Мариела:

„Беше неделя, последният ден от изложбата на Пикасо в София. Посетихме я аз, майка ми и брат ми. После хапнахме пица и към 17:10 ч. се прибрахме. Баща ми чакаше пред входа на блока, в който живеем, за да вземе брат ми и да го заведе на кънки.
Две седмици преди това имах възпаление на гърлото и ухото, баща ми ми предписа лечение по телефона. Скоро след това получих тежко усложнение, изразяващо се в намаление на слуха, което се потвърди и от направената ми аудиограма. В началото на седмицата стоматоложката на брат ми беше потърсила майка ми по телефона, за да я извести, че се налага да прекъсне ортодонтското му лечение, тъй като баща ми е отказал да го заплаща.
Баща ми категорично отказваше да разговаря с мен и с майка ми по телефона, не ни вдигаше или го изключваше. Отказваше и срещи с нас, въпреки сериозността на проблемите и настойчивите ни молби.
Когато на 15 март го видяхме пред входа се качихме в джипа ни и отново започнахме да го молим да разговаряме за здравословните проблеми на мен и брат ми. Той започна да крещи, да ни обижда с нецензурни и груби думи и за пореден път ни заплаши, че ще ни вземе апартамента, в който живеем.
Слезе от колата и изкрещя на майка да се маха или ще я изхвърли от нея. В следващия миг просто го направи. Майка полетя към земята и успя да се подпре на ръце. Аз започнах да го моля да спре и слязох от колата, за да му попреча отново да й посегне. Тогава той се обърна към мен и с няколко силни удара в гръдния ми кош ме повали на земята. Почувствах остра болка отляво в гърдите и от ръката ми потече кръв. Докато се изправях той отново се насочи към майка, тя се разпищя, разпищях се и аз, той отново се обърна към мен и с нови удари ме повали на асфалта за втори път. Нараних ръката си и от другата страна и от силната болка в гърдите не можех да си поема дъх. Докато ми помагаше да стана, майка извика на брат ми да слезе от колата и тръгна да отключва входната врата, за да се скрием вътре. Баща ми първо се опита да попречи на Георги да слезе, после се качи в колата и се опита да ни мине през краката. Отскочихме, мама отключи вратата, а той продължи с голяма скорост. Изчакахме няколко минути във входа, за да сме сигурни, че се е отдалечил достатъчно и тръгнахме към гаража да вземем колата на майка, за да отидем до Пирогов. Ръката ми кървеше от двете рани, от силните болки в лявата част на гърдите и корема не можех да си поема дъх.
В Пирогов ми направиха рентгеново и ехографско изследвания на ребрата и коремните органи, поради съмнения за спукан далак и ребра, обработиха и превързаха раните ми и ми направиха ваксина срещу тетанус. Предложиха ми хоспитализация, но аз отказах.
След това подадох жалба в Първо РПУ, и двете с майка ми дадохме подробни обяснения по случая. През цялото време брат ми беше с нас.
На следващия ден ми направиха преглед в Катедра по съдебна медицина в Александровска болница и ми издадоха съдебномедицинско удостоверение. Направихме и контролни прегледи в Пирогов.
Получих два „предупредителни” есемеса от баща ми, имащи за цел да ме накарат да забравя и да замълча. На следващия ден той блокира сим- картата на телефона ми, който се води на фирма Ипон.
От 15 март 2009 г. до настоящия момент баща ми Лъчезар Иванов не ме потърсил, не е изразил съжаление за случилото се и не ми се е извинил, като същевременно прави всичко възможно да накара мен и майка ми да замълчим.“