Той е Мавър по име: тъмен. И оставащ в затъмнение. По-драматично от душевния си близнак от Гладиатор - Комод, което ще рече „удобен”.

На Ал Пачино и Джеръми Айрънс в Къщата на Гучи са написани еднопланови роли – без развитие – равни от начало докрай, влизащи и излизащи от историята просто хей тъй на - като през въртяща се врата. 

Както се случва и на Джаред Лето, който в началото минава за забавен, а после става досаден с театралността си. Но така е с актьор, оставен на произвола на съдбата от сценария и режисьора си. 

И тримата носители на Оскар със сигурност вече държат да забравят тези свои роли, които едва ли ще им донесат престижни награди, най-меко казано.

Повърхностният разказ за драматичната история на една стара италианска фамилия със световна слава, пресъздаден от Скот, би могъл да мине поне за „документ на времето”. 

На тази прекрасна епоха на спокойствие, забавления, красота и охолство от средата на 70-те до средата на 90-те години в Италия, в Европа и в света изобщо. Която изглежда почти невероятна на фона на истерията на днешния ни ден...

Уви, понеже филмът е пълен с лъжи и неточности, както доказа и самият Том Форд – пряк участник в събитията и познаващ героите на екрана като живи хора и сам по себе си - последната легенда на Гучи, филмът и това не е. Както се казва – фейк е откъм дела и документи.

Няма плътна линия дори на иронията, в която неумелият разказ се стреми да намери последно убежище. Опитва да убеди зрителя, че това е била основната цел – сарказъм. Ала всеки разбира, че това е нелепо и фалшиво, неискрено оправдание. А неискреността в тези работи е направо за кошчето за боклук. Още повече, Гучи е нещо наистина сериозно.

Единствената, която знае какво прави във филма е Салма Хайек. Старата канска приятелка на 19 минути и СЛАВА, с която сме правили интервю, не само създава роля в развитие – единствена от каста. Но и ще изкара пари от цялата работа за своята не по-малко важна фамилия. Все пак е съпруга на собственика на Гучи. 

Не без нейна помощ мосю Пино успя да докара бранда до 60 000 000 000 евро от имидж, при положение, че при раздялата си с него семейство Гучи има оферта да получи за името и фирмата си едва 150 000 000 долара. 

Сега тя получава световна реклама и възобновен интерес в момент, когато марката трудно намира място в новите трендове и в един свят, който отдавна вече не се движи в старото корито на ревютата в Милано и бутиците там и в Ню Йорк, а се развива във виртуалното пространство, изпълнено с океан от нови идеи и възможности, та и нови брандове. 

Филмът идва в точното време на точното място като пиар – индустрията на лукса беше сред най-пострадалите от двете мъчителни години на пандемия. Италианската беше ударена чудовищно...

А пък за всичко това плащат други фирми – продъкт плейсмънтът във филма е безочлив, досаден и твърде лесно уловим. Особено от зрител, който – за да се интересува изобщо от Гучи, има око за детайла и трудно се хваща на елементарни трикове. 

Вместо да гледате този филм, вземете си бутилка просеко от магазина – билетът е също толкова пари, и се заредете с мехурчета на щастието. 

Борис Ангелов