Днес Красимира е първа цигулка на камерен оркестър "Дианополис"-Ямбол, но често гастролира и в големи европейски оркестри.

- Г-жо Султанова, вие сте от музикално семейство. Често родителите не искат децата им да следват техния път. Имахте ли друг вариант за бъдеща професия, освен цигулката?

- От дете знаех каква ще стана като порасна - цигуларка. Първата ми детска играчка беше една миниатюрна гъдулка. За лък ползвах молив и по цял ден свирих. Станах на две години и поисках истинска цигулка. Голям рев падна, докато ми я купят. Беше най-малката - осминка. Стоеше върху гардероба, не ми я даваха, а аз непрекъснато се карах и плачех. Криха я, докато навърших 3,5 години. Тогава най-после започнах да уча сериозно.

Баща ми, Николай Султанов, стана първият ми учител. Преди да завърши дирижиране в Музикалната академия, той е бил цигулар. Да свиря за мен беше единственото удоволствие. Нямах никакво желание да играя с децата навън. С цигулката в ръце имах всичко. Понякога ми се караха. Настояваха да спра, да си почина. Нямах нужда.

- Баща ви е бил не само първият ви учител, но и диригент на оркестъра, в който сте свирели редом с майка си. Как се събрахте?

- Ще започна от 1968 година, шест години преди да се родя. Тогава в Ямбол се основава камерен оркестър. Задачата да го създаде и утвърди е възложена на младия диригент Николай Султанов - баща ми. Обявен е конкурс. Интересът е голям. Кандидатстват млади таланти, възпитаници на музикални училища не само от Ямбол, но и от околните градове.

Първа пред комисията застава една красива млада виолончелистка от Бургас - майка ми. Тя не само е приета веднага, но и диригентът се влюбва в нея от пръв поглед. Раждам се през 1974 година, а по-късно и брат ми - оперният певец Георги Султанов. Минаха години и аз застанах редом до майка си, в оркестъра, който дирижираше баща ми. Днес КО "Дианополис" е канен на всички престижни фестивали у нас, но амбициите ни са се наложим и на международната сцена.