- Г-жо Димитрова, просто нещо ли е да играете прасенце в една „Съвсем проста история"?

- Не е. Даже ми е много сложно. Защото от тази „Съвсем проста история“ следват много важни изводи, като например: Че животните са по-добри от хората и че щастието е в малките радости.

- По-трудно ли ви е в театъра?

- Сложно е. Вярно, че имам голям сценичен опит, но в театъра е по-различно от моята работа. Там откривам все повече нова неща.

- Може да се каже, че вече сте актриса. Имате ли мечтана роля, вероятно няма да е на Жулиета, но друга някоя например?

- Актриса още не съм. И Жулиета не става от мен, нито Ромео. Харесвам всичките си роли досега, добре се чувствам в тях, но ми се струва, че съм комичен човек и искам да разсмивам хората. Да ги разплакваш е по-лесно.

- Каква е съдбата на вашето розово прасенце от най-новата ви пиеса?

- То е наивно, смешно, но съдбата му е тъжна. Защото, както често се случва в живота, този, който то най-много обича, му тегли ножа.

- Да премълчиш е по-лесно и удобно. Да кажеш истината често е некомфортно. При вас как е?

- Дълго време си мълчала. Вече проговорих. Всъщност, никога не не съм мълчала, за да бъда удобна, но понякога не съм имала смелост, когато излагам мнението си за нещо. Например, вземала съм песен, която не ми харесва, за да не обидя авторите. А всъщност, аз ги обиждам, след като после не я пея.

- Проявявали сте ненужна деликатност?

- Така са ме учили нашите. Но това е криворазбрана деликатност. Не знам. С годините набрах смелост и не се притеснявам. Открито излагам мнението си и не съжалявам за това. Оправданието, че виждате ли, аз съм над нещата и затова мълча, е идиотско. То говори за безсилие. Човек трабва да има характер.

- Живеем в доста нелюбовно време, а вие издавате албум: „Любов в сегашно време“ . Не се ли разминавате с действителността?

- Аз винаги съм вярвала в любовта и винаги ще бъда така. Имала съм периоди на възходи и падения, потъвания и изплувания, но любовта винаги я има. Иначе защо ще пеем /запява/: „Искам днес и сега да обичам.“

- В почти всичките интервюта ви питат: Какво говорят за вас хората? Аз бих ви попитал: Какво не говорят за вас? Какво не се знае за Тони Димитрова?

- Май вече всичко се знае. Нямам неща, които да прикривам. Хората ме виждат всеки ден: сутрин, леко чорлава тръгвам да разхождам кучето, леко чорлава хвърлям торбата с боклука. Виждали са ме и облечена, натокана, нацвъкана, да се смея и да плача, дори на концерти и предавания. Защото съм жив човек.

- Какво може да ви накара да плачете на концерт, след като всички в залата ви се радват?

- 130 концерта с филхармонията на Разград, под диригенството на Левон Манукан. Спектакълът беше озаглавен „Моите неизпратени писма“. Те бяха написани от мен. Когато зачетох писмото до майка ми, започнах да плача. След това към писмото до майка ми се прибави и починалият ми батко, и пак ми потекоха сълзи. Миналата година на концерта „Обич и песен“ община Бургас ме награди по повод 25 години присъствие на сцена. Това ме изненада, не съм го очаквала и очите ми се напълниха със сълзи. Това се случва и пред телевизора, докато гледам някой филм или разтърсващо интервю. Раним човек съм и чувствителен.

- Вече огласихте намерението си да напишете книга с вашите детски истории. Коя ще е първата?

- Тя ще се казва: „Някой ден“.

- Защо някой ден, не трябва ли да е: „Първи ден“?

Тони отново зяпява: „Някой ден, ден обикновен, дълъг път назад ти ще избереш...“.

- Ще започна с майка и татко доколкото знам за родословното им дърво... Ще разказвам целия си живот, ученическите си години и гимназията... мечтите... Ще кажа всичко. Откровено, без да замазвам нещата. Аз нямам срамни истории, конфликти съм имала, но няма да оплювам и обиждам никого.

- Три месеца, след като сте излезли на ресторантската сцена, сте си купили първия микрофон. Пазите ли го още като ценна реликва?

- Не. Дала съм го на някого. Аз не продавам, подарявам.

-Какво очаквахте, че ще излезе от вас, когато за първи път се качихте на сцената в ресторант на „Слънчев бряг“?

- Нищо. За мен най-голямата ми мечта, върха на кариерата, бе от ресторантска, да стана програмна превица. Тоест, да пея две-три песни в луксозен бар или вариете, облечена в страхотен тоалет, и публиката да не се храни, докато пея, а да ме гледа и ръкопляска. Това беше мечтата ми тогава, след като първата не се сбъдна.

- А каква беше тя?

- Да кандидатствам във ВИТИЗ. То не се знае дали щяха да ме приемат, но аз, въпреки че тайничко и сериозно се готвих, не го направих, не се реших.

- Защо? Какво ви спря?

- Бях много свита, срамежлива, несигурна в себе си. Нашите никога не са ме подкрепяли в тези щения. Те бяха военни. За тях това актриса, певица, бяха несериозна работа. Затова сега към театралните си роли подхождам с особено старание. Не разчитам, че хората ще ми простят, затова че съм Тони Домитрова. Не искам да бъдат снизходителни и да кажат: "Абе, бива, нещо прави на сцената...". Това "бива" е най-ужасният комплимент. Това е закопаване.

- Чували ли сте го някога?

- Преди много години и щях да припадна. Затова сега е много важно да се опитвам да настигна моите партньори в театъра. Те са големи артисти и ако, докато се готвят, четат материала си десет пъти, аз го чета сто.

- Последният ви, четвърти самостоятелен концерт в НДК, наистина беше впечатляващ. Мими Иванова ви поздрави за хубавите песни. Как ги избирате?

- Песента трабва да ми хареса. Да ме хване. Мими ми се обади много се развълнувала, след като чула песента „Октомври“ . Музиката е на Светльо Лобошки. Авторът на текста е една изключителна поетеса: Радосвета Аврамова/caribiana/. С голям зор я намерих, въпреки, че е бургазлийка. Нейното стихотворение от години витае в пространството, чухме се по телефона. но още не съм я виждала. Тя избягва публичността.

- Къде се притеснявате повече: Пред 5000 души в НДК или пред 500 в театъра?

- На последния си концерт в НДК изненадах хората и излязох в гръб към тях. Те се раздвижиха преди още да ме видят. Излязох на сцената, държа микрофона и прожекторите ме осветяват, ръката ми трепери. Хванах микрофона с двете ръце и двете треперят. Усещам, че не мога да се овладея, притесних се жестоко. Наведох се да се поклоня след първата песен, а краката ми не държат и цялата се треса. И в театъра е същата работа. Нямам мира, навсякъде треперя, но ми е хубаво.