„Ела с мене в кухнята, какво обичаш най-много? Палачинки? Ще ти направя такива палачинки, каквито не си опитвал“, покани ме Невена Коканова, която днес би била на 85, един прекрасен летен ден някъде в края на 80-те години. Бях доста притеснен, защото за едно дете на десетина години, и то по времето на соца, тази жена беше нещо като жив паметник.

 

Хората с титла като нейната – народна артистка, бяха нещо като портретите от училищния коридор – там висяха снимките на членовете на Политбюро. Въпреки че ние, децата, които почивахме в къщата на Сатиричния театър в Балчик през лятото, бяхме привикнали да виждаме тогавашните звезди – народни и заслужили артисти – по бански и даже печащи кебапчета на скарата на външната камина. В къщата, която се явяваше нещо като ведомствена почивна станция на театъра, идваха и другите народни артисти от Сатирата. Калата се държеше като гръмовержец.

 

Стоянка Мутафова, почти аутист като всеки Водолей, предпочиташе да говори сама със себе си, докато правеше плувни маратони отвъд хоризонта. Съпругата на Никола Анастасов – сама голяма звезда навремето, когато не сме били родени, но като естрадна певица, внушаваше на нас, хлапетата, страхопочитание към него. Невена Коканова беше различна от другите „народни“ по много причини. Първо, имаше невероятен контакт с хората – една топлина, която сякаш обгръщаше всеки. Необяснима беше тази нейна сила.  Предполагам, че я криеше на две места – в очите и в гласа, които служат отлично на добрите хипнотизатори. Независимо дали са доктори, или кинозвезди. После, Коканова имаше уважение към децата, по което и досега различавам интелигентните хора от надменните и комплексираните... Не е маловажно, че палачинките, от които тръгна разказът, бяха наистина невероятни. Не помня какво точно ми говореше, докато й правех компания, а тя ги изпържи в тясната тъмна кухня на подземния етаж в къщата на Сатирата. Само си спомням, че сякаш ме телепортира някъде на друго, по[1]интересно място. А телепортирането тогава беше много на мода, защото гледахме фантастичния сериал „Седморката на Блейк“.

 

Говореше с мен като с възрастен човек и веднага ме спечели. Пък сигурно е усещала, че бях доста притеснен. И причината не беше само в битността й на народна артистка. По-смущаващ за мен беше фактът, че за детската част от „смяната“ Невена (в артистичните среди не се „лельосваше“ и не се използваше гражданското обръщение „другарката“ еди-коя си) беше Майката на Тейка. А Тейка беше хубавото момиче, в което с другите момчета от „смяната“ – Иван Григоров - Младши, и Мимо на Веселин Цанев, бяхме влюбени.   В  крайна сметка, с думите и палачинките си Невена Коканова ми грабна сърцето. И просто не можех да повярвам как същия следобед не можеше и не можеше да научи репликите си от глуповатата сценка, която се налагаше да изиграе заедно с Никола Анастасов на празника на града. (Тогава имаше традиция почиващите артисти, които са отишли на море в къщата в Балчик, баш на тази дата да се отчетат пред „обществеността“ с кратка програма.)

 

„Такава е Невена, трудно помни текст – нали е кинозвезда“, подхвърли гледаща я жена от нашата смяна, понеже филмовата кралица на България не можеше да я чуе. Все едно коя беше злословещата... „Грехът“ на Коканова, истинската причина, поради която я гледаха със съмнение и завист немалко от колегите й, беше, че тя никога не е била халтураджийка. Ала по ирония на съдбата беше попаднала баш в театъра, където точно тази работа бе издигната в култ. Сатирата през 80-те беше нещо като „Пайнер“ в последните години – конвейер за халтура. „Халтура“ при соца се наричаше онова, на което днес фолкзвездите му викат „участия“. Това бе разкарването по села и паланки, по заводи и аграрно[1]промишлени комплекси, с което артистите си докарваха по няколко заплати върху доходите. „Народните“ си играеха на елитната сцена големите роли, а халтурата я действаха „частпром“ в свободното си време, което не беше твърде много... Невена Коканова не беше актриса за халтура. Далеч беше от битовизма и еснафщината на повечето си колеги и затова те не я припознаваха като своя. Някои дори я наричаха „измислена“.

 

Сякаш всички трябва да се държат лицемерно и когато се налага дори просташки, което и тогава, и сега е стил на немалко родни звезди. Не само на сцената, но и в живота тя беше различна. Коканова беше сред малцината, които не се хвърляха да поръчват с кашони луканки, шкембе чорба в метални кутии и други дефицитни деликатеси по онова време за жълти стотинки от „Родопа“-Толбухин. Добричкият месокомбинат имаше с къщата на театъра в Балчик сключено „шефство“.  Тази забравена днес система „побратимяваше“ определени трудови колективи в името на взаимноизгодното сътрудничество. И благодарение на нея сатириците си тръгваха от морето с претъпкани багажници с месо и суджуци във време на страшен дефицит.

 

Тогава всички се чудеха на Невена. Борбата с дефицита беше истинско предизвикателство. На този фон отказът от специално снабдяване се явяваше повече от странен. Днес знаем, че за аристократичното поведение на Коканова си има логично обяснение – във вените й е течала синята кръв на австрийска фамилия по линия на майка й. Ако имаше късмета да актьорства в родната на фамилията й Фон Хелденберг Виена, може би тя, а не Роми Шнайдер щеше да стане световна звезда в ролята на легендарната австрийска императрица Сиси! Дали? Няма как да знаем отговора на този въпрос. Съдбата бе избрала тази невероятна жена да се роди в Дупница в неравен брак между аристократка и политически затворник в Белене.

Едно мото, изписано на фасадата на къщата на Сатирата в Балчик, което народните, заслужилите и обикновените артисти по цяла смяна гледаха и все не можеха да разберат, винаги ми напомня за съдбата й. Върху своята някогашна резиденция генерал-комендантът на двореца на румънската кралица Мария бе наредил да изпишат две думи: Venturile valurile. Ветрове и вълни. Че какво друго е всяка съдба...

Невена Коканова не беше и актриса за украса на маси. Тя, за разлика от повечето известни актриси, не сядаше до Тодор Живков, когато това бе важно за кариерата им. Не че не е можела, просто не е искала... Шумотевицата и юбилеите също не бяха в неин стил. Сигурен съм, че се чувстваше неловко на своята шейсетгодишнина, отбелязана тържествено в бившия Гранд Хотел София, сега „Радисън“.

Тя е неземната и магнетична Лиза от „Крадецът на праскови“. Тя е невинната разбивачка на сърца от „Момчето си отива“. Тя е „Най-добрият човек, когото познавам“

Сигурно някой я беше накарал или, хайде, убедил да отбележи повода „като за последно“. Коканова беше подпухнала, изгубила невероятната магия на очите и красотата на чертите си, държеше се уж спокойно, а всъщност пренапрегнато и малко неестествено, което ме накара да се притесня за нея. Сякаш страховете, тревогите и драмите в живота й изведнъж се бяха стоварили върху крехките й рамене навръх този помпозен рожден ден.

Пък тя не беше онова, което наричаме силна жена. От всичко в очите й беше останала само топлината и добротата. Когато година и половина по-късно Коканова почина, започнах да се интересувам от съдбата й. Ако човек първо е видял някого отблизо, после търси да докаже правдивостта на наблюденията си за него с факти от живота му. И ги намерих.

Представям си какво чудо е било за нея, с цялото аристократично възпитание на майка си, да се окаже дъщеря на „враг на народа“ на 7 години. Да расте с това клеймо. И после, дали заради него, дали по друга причина – например завист към поразителната й красота, да бъде отхвърлена при кандидатстването във ВИТИЗ. Но въпреки това да стане актриса. Да заснеме 6 филма, докато я вземат в „Тютюн“, който мнозина смятат за неин дебют. И не просто да я вземат, ами да я вземат нея – дъщерята на враг на народа, за ролята на комунистката и партизанката Лила, дописана като героиня в романа от Димитър Димов, за да не бъде спрян и забранен.

И после самият Димов да се намеси, така че в крайна сметка Невена да влезе в своята кожа – на Ирина – красавицата от тютюневия град, която се бори отчаяно да стигне върха на света, за да бъде достойна за своя принц Борис, чието самоунищожение наблюдава.

Подобно на нея Невена се бори в реалността, за да предпази първия и последния мъж в живота си – режисьора Любомир Шарланджиев. Двамата се срещат на снимачната площадка на забравен вече филм, съвсем по холивудски, но живеят по български – артистично, ала бедно. Накрая получават огромен апартамент в поръчания от Людмила Живкова соцнебостъргач, приютил елита на българските творци на ул. „Елемаг“ в София, под руското посолство и досами Парка на свободата. Вместо щастие, апартаментът им носи нещастие. Шарланджиев умира на 20-ата година от романа с Невена. И тя не го заменя с никого в следващите 20 години до своя край. Същият апартамент я разорява със сметките си в бедните години на избухналата демокрация. Днес отдавна е продаден...

За разлика от повечето ни актриси, които имат по една истинска роля и все си я повтарят, каквото и друго да играят, Коканова има много. И в тях е все тя. Тя е неземната и магнетична Лиза от „Крадецът на праскови“. Тя е умното и красиво момиче от „Инспекторът и нощта“.  Тя е невинната разбивачка на сърца от „Момчето си отива“. Тя е „Най-добрият човек, когото познавам“, въпреки че не тази роля е писана специално за нея, а онази -  на малко преиграващата героиня в „Отклонение“. Тя е флиртуващата келнерка от „Мъже в командировка“. Тя е добрата учителка от „Опасен чар“, в която мъжът няма как да не се влюби, какъвто и да е той. И пак тя е добрата, но недокрай уверена в себе си шофьорка на „Лада“ от „Дами канят“, която може, но все не смее...

Според близките тя е най-вече Невена от „Спомен за близначката“. Филм, който се оказва благословия за нея, защото разгръща цялото богатство на дарбата и красотата й, ала се оказва също и проклятие за Коканова.

20 години, след като изигра ролята, също като филмовата Невена, и тя се разболя от рак.

Ужасяващата ирония на съдбата е, че когато изпада в беда, няма мъж, който да помогне на най-красивата жена на България. До нея е само забогателият в Америка предприемач и благодетел на гей общността у нас Августин Пейчинов. Съдбата прати бурни ветрове и вълни на Коканова и не я пожали дори в последния й път.

 
Борис Ангелов