Монаси почитат като светец български спортист, борец от Горна Оряховица, а руснаци направиха дори и документален филм за него, пише dnesbg.

За съжаление, у нас историята на този божи служител днес е неизвестна и мнозина от бившите му приятели все още не знаят нищо за битието му на монах и за почти мистериозната му смърт, настъпила преди 23 години на Света гора Атонска.

Светското име на монаха е Тодор Джамбазов и е роден през 1974 г. Баща му Кръстьо, който от няколко години също е покойник, е бивш треньор по борба, джудо и самбо във физкултурното дружество “Локомотив” в железничарския град. Родителите на малкия Тошко са разведени, като той е отгледан от баща си. За майка му Гинка познатите и от град Царево споделят, че е била най-милата, добра и христолюбива жена, която познават. Бащата на Тошко има амбицията да направи сина си борец и световен шампион, затова още от детските години лично го тренира. Момчето имало всички качества да направи успешна кариера. Участва в международни състезания и печели медал след медал. Бабата и дядото на младия спортист са против внукът им да се занимава със спорт, тъй като от дете има сериозен сърдечен проблем. Бащата обаче е категоричен, че синът му ще продължи неговия път в спорта. На момчето изобщо не е дадена думата, за да определи своето бъдеще. До завършването на средното образование той слуша своя баща-треньор. След това обаче незнайно как и по какви причини в душата на младежа настъпва тотално преобразяване и той изведнъж обръща душата си към религията.

Кандидатства и е приет за студент в Богословския факултет на Софийския университет. А през 1996 г., преди да завърши висшето си образование, приема монашество в Поморийския манастир и духовното име Антоний.

Ето как го описва неговият колега от студентските години, писателят Мартин Ралчевски:

“Беше дребен на ръст. Слаб. Леко приведен. Усмихнат. Благ. Вежлив. И дълбоко смирен. Облечен бе все с черни дрехи, които бяха видими и семпли. Носеше винаги със себе си голяма раница, която беше пълна с книги. Веднъж я вдигнах и едвам успях да я задържа. Попитах го защо всеки ден носи книги, които не е възможно да прочете. А той отговори, че ги чете по малко, но и че така се бори с огъня на страстите. Отец Антоний имаше много положителни качества, а и таланти. Освен смирението, кротостта, вежливостта, добротата и вярата, той бе също и много ученолюбив. Четеше непрекъснато и беше запознат с богословието. Нямаше човек, който да го попита нещо и да не получи изчерпателен отговор.”

Прегърнал ревностно християнството, отец Антоний още като студент е готов да критикува и самите преподаватели и дори ги обвинява в липса на достатъчно вяра, когато те поставят някои религиозни догми под съмнение или се опитват да ги обяснят само с природните закони. “Бог е всемогъщ и е по-силен от законите”, заявява категорично бившият спортист на единия от професорите в университетската аудитория пред очите на колегите си. А по отношение на удържането на чисто младежките физиологични щения на плътта Антоний обяснява, че когато у него нахлуят подобни желания, се бори с тях като мъкне на гърба си тежката раница и прави с нея упражнения все едно вдига щангата в залата по борба.

Още в младежките години, приел монашеството и аскетичния начин на живот, отец Антоний предчувства, че краят на живота му безжалостно наближава. “Имам проблеми със сърцето и за мене този живот тук, на земята, няма да е дълъг”, казва той на шокирания си състудент Мартин.

“Един ден го попитах какво би си купил, ако спечели от тотото един милион. Отговори ми, че не иска да печели пари. Аз обаче настоях да си помисли. След кратко колебание каза, че щял да си купи всичките творения на светите отци в оригинали. Имало ги на гръцки език, били хиляди томове и стрували цяло състояние”, спомня си Ралчевски. След като завършват Богословския факултет, връзката между него и Антоний прекъсва, тъй като отецът заминава за Атон. За времето прекарано там си спомнят и разказват монасите, били в чест контакт с него. Антоний пристига на Света гора с друг монах – Константин, но двамата не искали да се установяват в Зографския манастир, тъй като според тях в него нямало старци, които можели да им бъдат духовни наставници. Затова решават да живеят като отшелници, далеч от хората и суетатата.

Един от старците, Папа Янис, все пак успява да ги убеди да се върнат в Зографския манастир с думите, че който останел там до края, ще получи мъченическия венец на св. Георги. Така все пак Антоний заживява в Зографската обител под духовното наставничество на игумена Рафаил.

“Беше много красив, но в същото време и юродив. Всичките му дрехи бяха обърнати с шевовете навън. Носеше винаги една стара руска скуфия, която нахлупваше ниско над очите си. Поясът му пък висеше надолу като сабя. Обувките му винаги бяха скъсани и от дупките им се показваха пръстите на краката му. Беше небрежен към външния си вид, но пък необикновено послушен”, спомня си отецът Рафаил.

По време на тригодишния престой на отец Антоний в Зографския манастир има един момент, за който няма достатъчно информация и обяснение. Братята от манастира споделят, че той често бил обладаван от духове, като тогава той цял се сковавал и често не можел изобщо да се движи и дори да диша. Според отец Рафаил, след като над обсебения бъдела прочетена молитва, бесовете го напускали и той връщал отново нормалното си състояние, но много трудно се възстановявал.

Въпреки своите странности отец Антоний бил човекът, когото често викали, за да отсъжда или да примирява при разногласия братята от обителта.

В надпреварата със смъртта Антоний иска да бъде подстриган в схизма, най-висшата степен на откъсване на монаха от мирския свят и отдаването му на духовното. Желанието му е изпълнено, а скоро след това смъртта застига бившия спортист в съня му на 3 март 2000 г. “През нощта дяволът го нападнал, хванал го и го сковал. Той се молел на леглото си. Врагът го хванал и той е починал. Било е борба до смърт. В схватката с дявола е настъпил и краят на пътя му”, разказва отец Рафаил. След смъртта на своя Тошко майка му Гинка също приема монашество под името Антония. Умира 5 години след сина си. Бащата го надживява с около 20 години.

След смъртта на отец Антоний някои от братята в Зографския манастир споделят, че той неведнъж им се явявал в съня или по време на молитва в храма. Един от тях е и самият отец Рафаил, пред когото духът на Антоний споделил: “Спасих се и сега съм в Рая!”

За отец Антоний Нови Атонски вече има направен кратък документален филм от руски екип. Във филма той е обявен за светец. Неговото име и живот обаче не са известни за българските ревностни християни. А би трябвало. Защото, макар да не е изгорен на клада или да е обезглавен, бившият спортист-борец заслужено се нарежда до останалите новобългарски светци като Георги и Никола Софийски, Тарапонтий Трънски и други личности от църковната ни и светска история.