Румена войвода - българката, която всявала страх у душманите от Ниш до Цариград. Румена Георгиева Павлова е българска хайдутка родена през 1829г. в село Гюешево, Кюстендилско. Ако човек застане на Девебаир, от едната страна е китното кюстендилско поле, а от другата - кратовското. Според Ефрем Каранов тези две полета били най-плодородните в обширната Османска империя. Земен рай. Само дето преди век и половина в този рай животът бил доста несигурен. Особено за раята. Пък и самият път София - Скопие е доста оживен, а керваните - примамлива плячка за разбойниците. Затова на високото в прохода имало кула и охрана.

Та на тази кула бил пазач бащата на Румена. Дервентджийския занаят наследил от баща си Павле, чепат българин, сирак (турците убили родителите му), който твърде млад обагрил ножа си с кръв. Не падал по-долу и синът му Георги. От такива горди и непокорни българи, готови винаги да дадат възмездие, се пръкнала Румена.

Гората била дом за момичето. Играчките й - костенурки, змии и гущери. Обичала да се бори и често побеждавала козарчетата от съседните села. Имала невероятно мощен глас, който впечатлявал всички.

Когато Румена поотраснала, проличало онова, което през целия й живот щяло да бъде нейната магия, оръжие и проклятие. В едно всичките й съвременници - и българи, и турци, и каракачани, и стари, и млади, са единодушни. Веднъж само човек да види Румена, “влиза ти в ума, в главата и в сърцето”, както казвал Афуз ага. Две неща хипнотизирали - тънката снага, винаги опъната и трептяща като струна на тамбура, и очите - черни и огнени под сключените вежди.

Дедо Павле, дядото на Румена, както стана дума, бил непокорна глава с пълен силях ножове и пищови. Той с радост осигурил най-хубавата играчка на момичето - пищова. Губел си времето да учи Румена от дете да стреля. Но то не било загубено. Защото внучката надминала него, а и всички други. Веднъж по жътва пред тумба сеймени, които се надстрелвали в едно яйце, Румена взела пушката на един и от първия изстрел пръснала яйцето. Но по-лудо било друго нейно изпълнение. От шейсет разкрача пред пребледнелите българи и турци поставяла ябълка на главата на сейменина Алия и я пронизвала с един изстрел.

Дванайсетгодишната Румена била толкова известна, че каймакаминът на Крива паланка решил да отвлече момата за бейски харем. Цяло Гюешево тръгнало след турците и със застъпничеството на влиятелен ага момата била спасена. Видял накъде отиват нещата, Георги задомил буйната си щерка. След няколко години на бял свят се явил Андон и всичко сякаш идвало на мястото си.

Но не и при Румена и не в размирната империя. През неспокойната 1853 г. мародери и грабители нападат Гюешево. Селяните се вдигат в самозащита, която прераства в спонтанен бунт и не една чалма пада в праха. Наказанието е жестоко - дошлите от Ниш заптии обесват някои, други затварят, трети пребиват. След побой умира дедо Павле, бита е и Румена.

Сурването на дружината на знаменития Ильо Малешевски на Девебаир изпълва душите на раята с възторг. След оттеглянето на хайдутите се повтаря обичайната процедура - бой и естествено волската жила не подминава гърба на Румена.

Мъжът на Румена често ходел по гурбет. Някакъв турчин хвърлил око на невястата. Веднъж, като разбрал, че е сама, свърнал коня в двора, където намерил края си от ножа на коравата българка. Но двама колибари станали неволни свидетели на случилото се. Румена осъзнала, че има два пътя - или турските издевателства, или планината. Избрала второто. Пътя й пресякъл Стоян Ковача от с. Кръкля. И тръгнал след нея.

Започвала една хайдушка одисея, която не приличала на другите.

Жената, която всявала страх

От 1858 до 1862 г. са четири години. В безвремието на робството - нищо. Зад Румена застават петнайсетина мустакати комити, двамина от които са бивши войводи. В студ и пек из дебрите на Осоговския балкан да правиш засади, да бягаш от потери, да си играеш с турците на котка и мишка, и то воден не от прославен комита, а от жена? Тази жена обаче много бързо доказала, че е повече от старите комити. По-точна ръка от нейната нямало и в четата, и сред потерите. По-бърз и издръжлив на бяг нямало. Често след изнурителен преход, когато краката са чужди, а душата - в зъбите, тя предлагала да се надбягват до някой връх. По-решителен също нямало. Веднъж изтощената чета спряла да почине на неподходящо място. И потерята ги стегнала в железен обръч. Само нощта отложила екзекуцията. Някои предложили да сложат оръжие. Знаейки, че турците нощем не воюват, тя повела тихо хайдутите към огъня. С диви викове и гърмежи от гората изскочили българите, водени от страшна хала с дълги развети коси, от чийто глас враговете настръхвали. Четата се измъкнала невредима.

За месеци бандите от главорези и мародери в Осоговския край изчезнали, а раята заговорила за Планинската царица. Бързината, с която се придвижвала четата, нощните нападения, изненадата, внезапните удари накарали насилниците в Кочани, Кратово, Щип, Крива паланка и Кюстендил да треперят. Не само турци, но и български чорбаджии се страхували за кожата си.

Над всички табута и канони

За четири години от отрудена селска невяста Румена израства до воевода, народен закрилник, страшилище за насилниците. Но остава жена - магнетична, стройна, с хипнотичен поглед. А зад гърба й са 15-16 силни, непокорни мъже... Затова първата й работа, събирайки четата, била да се побратими с всички комити. За суеверния българин това било табу, по-силно и по-страшно от всеки друг грях. И никой не се осмелявал да го прекрачи. С изключение на Румена.

Стоян Ковача й станал байрактар. Навсякъде бил до нея. И искрата между двамата пламнала. Но и тя, и Стоян били оставили дом и семейство. Една нощ Румена влязла в родната си къща, облечена в хайдушките одежди, и предложила на стреснатия си съпруг да я опрости и да се събере с жената на Стоян. Той отказал.

Последвало по-решително действие. В тъмна доба двамата със Стоян се изправили пред свещеника на Преколница с искане да ги венчае. Побратимството е вечно, кълнял се отчето и отказал да изпълни обреда.

Въпреки канона Румена тайно износила втората си рожба и я дала на своя родственица в Грамаждано да я кръсти и отгледа. Името на детето е Карамфил.

А над България вече се зазорявало. В Белград Раковски зовял под знамената всички непокорни българи в своята легия. Нататък се насочила и дружината на Дядо Ильо. Научила за това, Румена решила да присъедини и своите скромни сили към въстаническата армия.

Когато настигнали Дядо-Ильовата дружина, войводата бил далеч напред. Неговият заместник решил да отпрати новопристигналите с неизвестни за нас мотиви. За което войводата сетне го гълчал люто. А може би са разбираеми мотивите. Представяте ли си в сраженията при Калето до Левски и Караджата да размаха сабя Планинската царица? Понякога и историята се плаши от човешката дързост.

Четата поела назад унила и обезверена. Този момент използвал един от хайдутите - Спасе, за да излее своята ревност. Според една версия с кол, според друга с пищов той убил заспалия байрактар и неговата войводка. Четата се разпаднала. Дошъл краят на Планинската царица.

От възкръсването към легендата

Това е версията на Ефрем Каранов. Но Николай Хайтов открил нови документи и доказателства, че Румена е оцеляла и е лекувана няколко месеца при свои близки. За нея се е грижила и баба Ружа от с. Преколница, известна лечителка. Не е загинал и Стоян. Хайтов привежда факти, че и след това през 1862 г. Румена е водила дружина из Осоговския балкан. “Румена от Каменичко с оръжие се явила с дружина от 15-16 души, която прави опустошения в осоговските села” - пише в. “България” на 6 юли 1862 г.

Хайтов привежда спомени на внука на Румена - Китан Андонов-Румата. От баща си той научил, че след като разпуснала четата, тя заминала със Стоян за Букурещ, където се оженили и имали дъщеря. През 1895 г. при Андон дошъл пратеник от майка му с предложение да отиде в Букурещ. Андон взел и придружител, но след като стигнал Дунав, размислил и се отказал. Причините са неизвестни.

Останал споменът за Румена войвода. Него народната памет изваяла в легенда за чудната красавица, от която треперели душманите от Ниш до Цариград.

Източник: Пътят към Отечеството