Интересен факт е, че първият „шофьор“ на уникалната теснолинейка Сараньово – Белица, днес достроена и до Добринище, е не кой да е, а самият цар Борис. Това става на 30 юли 1939 година, когато е пуснат в експлоатация участъкът Якоруда – Белица.

Всъщност, „животът“ на теснолинейката започва на 2 август 1926 година. Тогава е пуснат в експлоатация участъкът Саранбей (дн. Септември) – Лъджене (днешен Велинград) с дължина 39 километра. Всъщност строежът на линията започва през 1921 година. Заради планинския релеф, през който минава, е взето решение междурелсието да е 760 милиметра. Тогава линията пресича три пъти река Елидере (днес Чепинска) като минава през железни мостове и 10 тунела с дължина 380 метра. Обслужва селищата Дорково, Ракитово, и Костандово, Каменица и Лъджене.

Година по-късно министърът на железниците, пощите и телеграфите Кимон Георгиев открива отсечката между Лъджене (гара Велинград) и Чепино-баня (гара Велинград-юг, днес спирка), дълга 2,9 километра. Линията се строи от местното население и с трудова повинност. Особено труден за изграждане е участъкът между гарите Чепино-баня и Якоруда. За да се предотврати вододела между Марица и Места е изпълнено сложно изкуствено развитие на линията, уникално за България и света – така наречената “осморка”, в която жп линията се изкачва над себе си цели 4 пъти, посредство 17 тунела. Първа копка на участъка е направена на 6 септември 1925 година, но по-голямо внимание й се обръща след изграждането на линиите от Септември до Велинград и Татар Пазарджик – Варвара.

Решено е да се открие секция в Якоруда. Дейностите по строежа обаче вървят много бавно заради липса на средства и през 1932 година са преустановени. На следващата година те отново са възстановени, но отново вървят с много бавни темпове. През 1934 година те се засилват и през 1937-а е пусната за временна експлоатация отсечката Чепино-баня – Якоруда. През нея вече пътуват и влакове от и до Сараньово и Татар Пазарджик. След това трасето продължава по левия бряг на река Абланица и достига до гара Цветино, след което преминава през тунел, дълъг 75 метра и стига до гара Света Петка. Тя обслужва едноименното село (Света Петка) и е само спирка. След нея е спирка Пашово – закрита през 2003 година.

В края на 1937 година пък започва строежът на участъка между гарите Якоруда – гара Изток, която по-късно е преименувана на Генерал Ковачев, в чест на ген. Стилиян Ковачев – освободител на Пиринска Македония. Взет е заем от Пощенска спестовна каса, който покрива разходите по строежа. През 1939 година се осъществява повторна нивелация на линията и тя е пусната за редовна експлоатация. Приведен е в редовна експлоатация участъкът Белица – Якоруда, част от новата жп линия Татар Пазарджик – Белица. Година по-късно започват проучвателните дейности на по трасето Белица – Банско, а скоро след това настъпват и строителните дейности. Дългата 18 километра линия е открита на 3 март 1943 година.

След Белица линията навлиза в Разложката котловина и достига до спирка Генерал Ковачев, която обслужва село Елешница, а в миналото е използвана за транспортиране на уранова руда от мината край селото. Трасето преминава по най-дългия(т) мост (58,5 m) на железопътната линия. Следващата спирка е Гулийна Баня. След още 5 километра линията достига до Разлог, който е изходен пункт за хижа Яворов и връх Вихрен, а след кратко изкачване и до Банско. На 9 декември 1945 година пък е открит и последният участък от маршрута на теснолинейката Банско – Добринище. На откриването му присъства главният директор на железниците генерал Васил Марков.

Построен е с участието на Трудовата повинност и Строителните войски. Има идея линията продължи до Неврокоп, но тя не се изпълнява. Теснолинейката впечатлява не само с размерите си, но и (с) местата, през които минава, но и със сложността на целия проект за построяването й . По живописния маршрут е най-високата гара на Балканите – Аврамово, най-голямото палеонтологично находище в Европа – това при Дорково. И да не забравим – СПА и ски столиците на Балканите – Велинград и Банско. Минава и покрай долината на река Места и скалистото дефиле на Чепинска река, които крият страхотни природни красоти. Освен това ретровлакчето изпълнява и социална функция. Обслужва населени места, до които няма асфалтиран път и до които не достигат автобуси.

Кристиан Ваклинов, станал по-известен като спасителя на теснолинейката разказва, че пътува с влакчето поне веднъж на два месеца. „Много обичам този маршрут и се разтоварвам като се возя по него. Най-запомнящи са няколко неща – първо, винаги когато има пазар във Велинград, т.е. всяка неделя се среща някой дядо, който носи кокошка под мишница или гълъбче в кашон. Също така е много приятно, когато попадна на семейство роми, изнасящи концерт в някое от вагончетата, под съпровода на акордеон и на фона на родопския пейзаж. От друга страна, много приятно за туристите е, че на всяка гара влакчето прави голяма пауза и може да се слезе, да се разтъпче човек, да се поснима покрай природата, да си купи чай, кафе или закуска от гаровото барче и отново да продължи нагоре. Хората в този регион са много интересни.

Те живеят век и повече назад от нас, но са съхранили духа си и ценностите си. Те са усмихнати, ведри и спокойни, нямат нашите проблеми. Не бързат за никъде. Само влак да има да отидат жените на църква и пазар, в съседното градче или село. Това е. И дори да нямат много, те са готови да ти дадат всичко, което имат или не“, сподели той. „Навремето имаше вагон-ресторантче. Масите и столчетата бяха като в детска градина – незанитени за земята. На всеки завой се разтърколвахме от смях с бира в ръце.Акордеонист свиреше, седнал на малко столче, падаше и той. За по 1-2 спирки се качваха жени брали чай или гъби, мъже, които се връщаха от ливадите си с коса или мотика в ръце“, разказва фоторепортерът от Благоевград Румен Жерев и допълва, че хората са имали възможност да слязат от влакчето, да се налюбува на природата и да се качи отново на 10 метра по-нагоре.

Стотици съдби са се свързали през времето с живота на тази железница. Днес все по-малко влакчета пътуват по нея, а държавата я поставя в списъка с най-губещите и по-скоро ненужни за в бъдеще жп направления. Въпреки това хилиди туристи от целия свят ежегодно посещават “Малката Родопска железница” не за да се превозят до някоя гара или спирка, а за да се потопят в магията на тесния железен път между Тракия, Родопите, Рила и Пирин. Тенденцията от прииждащи туристи е с положителен темп. В началото на 2015 година Кристиан Ваклинов, определян като “Рицарят на теснолинейката”, борейки се за нейната популярност и справедливо заслужена съдба, успя да събере над 11 500 електронни подписа само за 30 дни – под мотото “Да спасим последната българска теснолинейка от евентуално закриване”.

От уста на уста се чуват мнения на хора, пътували с Родопската теснолинейка, известна още като “дековилката”, в които те споделят, че споменът и усещането от тази прегръдка с природата и българското остава в тях завинаги… такива думи говорят много за смисъла и важността, за уникалността и атрактивността на тази жп линия, която безспорно трябва да пребъде, защото, съгласете се, е национално богатство, паметник на културата и техниката и чудо на инженерната мисъл за времето си! След 5-часовото приключение на релси се влюбваш в природата, във влакчето и в неговите хора, а в сърцето ти завинаги остава специфичната само за Родопската теснолинейка “песен” на железните колела, търкалящите се по тесните релси…