"Най-нещастният човек на земята е държавен чиновник - особено в общината.

Действието се развива в столичен район "------------", където съм роден и живея до днес - никога не съм сменял адресната си регистрация.

По неясни за никого причини, електронният ми подпис не сработва с електронната административна услуга и решавам, че на път за работа ще мина през АСП (Агенция за социално подпомагане), за да подам документи за еднократна помощ, която се полага на всички, които имат деца в първи, втори, трети, четвърти и осми клас. Помощта е в размер на 300 лева и се дава на два пъти - в началото на всеки учебен срок.

Влизаме с Косара в общината: на партера пише, че Агенцията е на първия етаж. Отивам на първия етаж - всички стени са облепени с всякакви обяви, декларации, напътствия. Приближавам към жената, която го раздава охранител . Няма да й давам определение. От уважение. Цъка си на изтръпнал телефон.

- Добър ден!

Няма отговор.

- Добър ден! - втори път.

По въздишането разбирам, че ме е чула и първия път.

- Кажетееее! - удължено и отегчено едновременно .

- Аз казах "добър ден"!

Навежда глава - тоест, кат не щеш, ако щеш. Аз продължавам.

- Извинете, къде се намира Агенцията за социално подпомагане?

- То там си пише - не можете ли да четете?

- Моля? Я, малко по-спокойно! И да не ми държите такъв тон! - кипвам. И допълвам: Имам завършен четвърти клас с отличие - не можеш да ме пипнеш!

Отминавам. Отивам към коридора на въпросната дирекция. По случайност се отваря врата. Млада жена ме гледа въпросително.

- Извинете, преди да ми сте се скарали, че идвам в петък следобед, и се осмелявам да битувам около вас, но бихте ли ми казали къде мога да подам заявление за еднократна помощ за ученик в четвърти клас?

- Вие към тази община ли сте?

- Да, не виждам причина да отивам в друга - или външният ми вид ви наведе на мисълта, че съм доста задръстен и просто влизам в коя да е Дирекция за социално подпомагане?

- А, не, не! Трябва да отидете на ул . "-----------" 8 - просто тук не работим с граждани.

- А, само със селяни, така ли? - усмихвам се аз и завършвам с едно "Приятен ден!"

Отивам на №8. Окаяна сграда, никога не ремонтирана, поне на 50 години - влизам в нещо като безистен с буренясал двор: мирише на пикоч, котки, мръсотия, неработещи лампи, ако има лампи, то те са луминисцентни и задължително са различни: едната е със студена светлина другата с топла, третата просто липсва - страшно депресиращо, като кадри от филма "Дзифт "... Намирам две жени в абсурдната среда на този административен Бейрут. Разакзвам за какво съм. Дава ми се пожълтял формуляр от мнооого тънка хартия. Попълвам всички имена, адреси, ЕГН-та, лични карти: на мен, на жената, на децата.

Подавам я заедно с личната си карта, тя набира ЕГН-то ми от нея, без да поглежда формуляра и ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ, която попълних НА РЪКА излиза на екрана: всичко за жена ми и децата ми, адреси, имейли...

Ама като казвам всичко - значи ВСИЧКО. Тоест един принт на този документ и подпис отдолу от моя страна е напълно достатъчен!

- Ама Вие имате цялата информация - тоест само с подаването на личната ми карта е абсолютно достатъчно да получите нужната информация - защо просто не го принтирате , аз подписвам и всичко ЧЕТЛИВО го имате.

- Тука такава ни е системата.

След като се зачита в името ми, казва:

- А, ето откъде Ви познавам - от Слави.

Мълча. Съгласявам се.

- Но в "Порталът" сте супер!

- Какъв портал?

- Сериалът по БНТ.

- Не съм играл в този сериал .

- Е, как? Нали сте барманът там?

- Не съм, но ако държите - вече съм!

- А, не сте! (Пауза.) - Ами хубаво! - в смисъл: като те е срам да си признаеш...

След това на листчЕ ми се подава входящия номер, написан на ръка.

Стратиев още е жив чрез творчеството си - великата му пиеса "Сако от велур", писана през годината, в която съм се родил е мега актуална и днес.

48 години по-късно нищо не е мръднАло.

Снимката е някъде от нета", написа във Фейсбук профила си актьорът Мариан Бачев.