Г-жо Стоун, кога за първи път разбрахте силата на музиката?

Майка ми играеше Клетниците в нашата къща, когато растях. Тя ми разказа историята и след това я видях на сцената, когато бях на осем, и това беше трансформиращо за мен. Обожавах го. След това пеенето се превърна в средство за изразяване на чувства, което беше много по-голямо от простото изричане.

Тогава ли започнахте да играете в театъра?

Снимах мюзикъли, докато растях, но танцът вероятно е любимата ми форма на изкуство. Занимавах се с танци в продължение на 10 години — предимно уроци по степ. Никога не съм била технически опитен танцьор, не можех да бъда балерина, разбирате ли? Не можех да изпълня много от тези неща, така че актьорството наистина ми говореше по различен начин.

Как така?

Мисля, че се свързах с възможността да вдъхна живот на това, което исках повече с актьорството. Изпълнението ми помогна като дете да насоча енергията си някъде другаде, да я изразходвам, вместо да я насочвам навътре. Актьорството е терапия, особено като дете, беше хубаво да имам такъв отдушник, когато наистина се борех с панически атаки. Това, че бях на сцената в началото, ме накара да по-малко се страхувам да опитам неща, които са предизвикателни и страшни.

Защото наистина не можете да мислите толкова много, когато изпълнявате?

Вярно, актьорството е един вид спиране на всичко останало, което се случва, и е хубаво да има нещо подобно. Както в La La Land, балните танци бяха наистина трудни за мен, защото имам прищипан нерв в лявата си страна и начинът, по който трябва да се държиш изправен за бални танци; Имах болки, стрелящи през очите ми всеки път, когато го правехме. Но все пак трябва да излея всичко в него и да не се притеснявам дали е технически перфектен.

Това е вид облекчение от тези тревоги.

Да, не бих казала, че изпълнението е лек за безпокойство, но когато имате излишна енергия, която се насочва навътре и ви прави прекалено мислещ, можете да започнете да се паникьосвате. Когато бях в Cabaret преди няколко години, моят герой общуваше чрез изпълнение, което наистина ме отведе в това ново място, заставайки в светлината на прожекторите, пеейки последната песен. Смешно е, защото никога не бих искал да стоя там и да рецитирам монолог, но с тази песен публиката беше напълно изчезнала и това беше ти по този гърлен начин - крещях песента. Това ме пренесе сякаш бях сам в спалнята си, но бях на тази сцена в Студио 54.

Вашето нарастващо признание прави ли този тип опит по-лесен?

Знаеш ли, не мисля, че има нещо общо с това, защото това е външно. Други хора ви казват, че се справяте добре и разчитате на външния свят, което ме тревожи. Точно сега става все по-съвместимо с това да знам защо правя изборите, които правя и да признавам грешките, които правя, и да си казвам „Добре си“. Не става дума за високо самочувствие, не е за „Ти си най-добрият, справяш се страхотно“. Това е обратното, това е: „Ти си объркал тук и това е добре.“ Не е нужно да се самоуморявате за това.

Винаги ли сте били чувствителен човек?

(Смее се) Със сигурност. Абсолютно.

Сега изглеждате забележително спокойна... Какво се е променило за Вас?

Определено се подобри с течение на времето. Не съм толкова строг към себе си - голяма част от това беше натискът, който щях да поставя върху себе си. Научих, че безпокойството по своята същност е страх. И кой е основният страх? Страх от смъртта. Няма от какво друго да се страхувате. Използвайки положителната страна на това, има това вълнение за живота, нали знаете, казват, че безпокойството е вълнение без дъх. Така че, ако дишате през него, това се превръща в вълнение.

Значи сте се научили да насочвате страха към различен тип енергия?

Точно така и тази енергия може да се използва за наистина положителни неща, като актьорско майсторство или разказване на истории или творчество, като наистина присъства във вашите преживявания. Има много неща, които можете да направите с него. И тази промяна е изцяло моя! Това е вътрешно. Никой не може да направи това вместо мен. Нито дума, нито филм, нито нищо. Това се свежда до мен и до мен. Израстването и осъзнаването на това наистина помогна. Дълго време смятах, че да си чувствителен човек е като проклятие.

Заради това колко ще бъдете наранена?

Вярно, или реагирам твърде силно на нещата. Понякога нещата ме засягат дълбоко - много пъти. В този смисъл крилата ви могат да се чувстват много счупени, особено когато бъркам, когато правя грешка. Целият ми живот беше най-трудното нещо, защото чувствах, че давам всичко от себе си, но нещата се изплъзват, знаете ли, аз съм човек. Правя грешки или правя странни избори или ми се иска да бях направил нещо различно. Но се уча от грешките... Чувствам го през цялото време, никога не чувствам, че го правя добре през цялото време. Но това е добре. Да си човек е добре. Това е труден урок, ако сте чувствителен човек, трудно е, когато ви пука за хората и не искате да нараните никого, не искате да се прецакате. И е трудно, защото ще го направите.

Разбира се - всички го правим.

Всеки го прави! Но нищо не е вечно. Всичко е преходно и в моя живот всичко минава. Това може да бъде особено полезно, когато е лошо. Не искам да звуча арогантно – но си представям, че с течение на времето е лудост да изградиш такъв живот и след това да си кажеш: „О, Боже мой, в един момент трябва да напуснеш този живот.“ Определено не искам да напускам живота. Обичам да съм жив. Толкова съм благодарен, че съм жив. Но има нещо в това да уловиш момента и да се възползваш от възможностите и да знаеш, че нямаш завинаги. За мен това ме кара да не седя и да чакам нещата да ми се случат. Искам да отида там и да откривам неща, да изследвам и да имам приключения. За мен е ободряващо.

Източник: The Talks