20-те ми КАНски години 2.0

В сезона на розето сигурно ще ме разберете, но баш в Прованс човек да не се наслади на чаша-две от него в приятен слънчев ранен следобед, докато е на панорамна тераса под сянката на вековни дървета и камбанария с Кан в краката, е уважителна причина да изпусне интервю. Точно това ми се случи на един от традиционните за всяко издание на фестивала обяд на кмета и журито с журналистите. Бяхме с Борислав Колев - първият човек, дал ми възможност да пиша за кино и по-специално за кинозвезди. И както се смеехме от сърце с прибалтийски колеги, звук на телефона секна веселия разговор. Беше пиарката на Никита Михалкова ужасена, че изпускам интервюто си с него.

Жената ми беше пратила съобщение, после още едно, но при изключения звук и глъчката наоколо просто не съм ги чул. Имах 3 минути, в които нямаше как да измина разстоянието, а тя отказа да смени часа за среща с титана на руското кино. Беше последното му канско участие. И интервюто щеше да бъде само за мен. Посърнах, но нямаше какво да сторя. Пък и знам случаи с българска колега, направила интервю с Михалков, което така и не видя бял свят - нейната мъка беше по-голяма. Имам само един друг пропуснат шанс - на бала на Шарън Стоун/amFar срещнах и можех да говоря колкото си искам с Карла Бруни.

Казах си: "Че кой пък, освен мен и още петима приятели ще се сети за нея". Седмица или две по-късно стана известна връзката й с тогавашния президент Саркози, скоро двамата станаха и семейство, а аз се чувствах супер зле, че не надуших златната възможност, защото щях да имам единственото й интервю, дадено изобщо, за години напред. Все едно, не уцелих момента, а се насочих към Патрисия Каас, Роберто Кавали, които препитах. Мадона, която водеше на стъпка след себе си Гай Ричи, с когото беше тогава не можах да я интервюирам нито там, нито на пресконференцията в Мажестик. Същата година тя се прочу, след като - противно на всякаква хотелиерска етика, Карлтън пусна статии в медиите, естествено през журналисти, за неплатена нейна сметка. Засрами я със сигурност, но и се лиши от званието Главен дом на звездите в Кан за следващите 17 години до момента.

По време на премиерата на документалния филм на Мадона, пуснат като произведение на градинаря на мегазвездата, продуцирано от нея, на която бяхме десетина журналисти от цял свят сред стотина знаменитости, тя указваше на този мъжкар и автор на мъжкарски филми кога да седне и кога да стане пред смаяните погледи на околните. А аз се опитах да задам въпроси на Шарън Стоун, седнала зад мен и супермодела Наталия Водянова с тогавашния й съпруг - британски благородник и милиардер. Недотам учтиво тя отклони поканата както преди, така и след прожекцията да говорим. Замълчах си и не продължих, понеже пред очите ми охраната буквално изхвърли и потроши личната миникамера на колега... По-късно ще опиша и вежливи звезди. Но да се върнем на титаните.

Един от най-незабравимите следобеди в живота ми е този на 19 май 2019 година, когато Ален Делон направи своя мастърклас в зала Бунюел. Понеже по онова време го бяха замесили в скандал покрай Me Too, той избра да не му се задават въпроси, а да направи изповед. Никога не съм бил особен почитател на Ален Делон, но се бях подготвил с няколко въпроса, тъй като идваше в Кан след дълги години встрани от фестивала, а вечерта предстоеше негов бенефис. Малко поразочарован започнах да наблюдавам този наистина велик актьор. Той разказваше история след история. Най-великата беше как иска да умре. Похарчил парите от американските си филми, с които продуцира свои френски, понеже никой не го желае от актуалните режисьори в началото на 70-те, той изпраща най-добрия си приятел на среща с инвеститор. Разбрали са се след деловия обяд да се чуят с Делон. Приятелят не се обажда нито следобед, нито вечерта и на сутринта Ален звъни у тях. Жена му вдига и обяснява, че го няма. И няма да го има. Делон е поразен и пита какво се е случило. Оказало се, че двамата обядващи били големи вицаджии и от анекдот на анекдот и с течение на виното така се разгорещили, че на една от забавните истории на събеседника, приятелят на великия актьор така се разсмял, че получил разрив на сърцето. "Буквално умрял от смях", каза Делон и направи удивителна пауза с пускане на сълзи от своите легендарни очи. Разказа и своята велика формула как се става най-известния актьор на Европа за 3 десетилетия. Това бил първият съвет, даден му от неговия първи режисьор: "Само няма да играеш пред камерата".

На 19 май 2019 година от 19 часа, но и 15 минути Ален Делон даде и бенефис във втората по значимост зала Дебюси на фестивалния дворец, като на всеки от нас - поканените бе дадена значка с думата STAR - звезда на английски. Още пазя като мил спомен поканата от тази трогателна вечер, последвана от прожекция на филма, в който според него той прави най-добрата си роля - не така популярния Мосю Клайн. И спомен за нещо, което ми се стори странно. В 19 часа на 19 май 2019 година в първата зала на Двореца - Гранд театър (напоследък го изписват Гранд аудиториум) Люмиер беше насрочена премиера на документален филм за Марадона. Накараха вече доста възрастния, макар изправения, дори изпънат и в нелоша форма Делон да качи всички стъпала по червения килим до нея, а после през страничния вход покрай ескалаторите да премине в Дебюси...

Този филм за Мадона беше добър - просто монтаж от тв репортажи за него, без нищо повече, но преди него в Кан гледахме и друг, мисля, че по-добър филм за Марадона с режисьор Кустурица. По-забавна беше пресконференцията на двамата герои - режисьора и неговия герой в Кан. Беше от 11 ч. сутринта и двамата дойдоха като че преди половин час са станали от масата.

Та нямаше как да не ги попитам за братството и общите черти на балканците и латиноамериканците - въпросите ми бая им се понравиха, ободриха ги и извадих чудесни отговори. Е, не така сензационни като от по-предишното ми лично интервю с Кустурица, когато беше дошъл за концерт в София по покана на големия Иван Кутевски.

Нямаше как да не го попитам какво ги раздели с Горан Брегович, с когото направиха култовите си филми заедно. Беше станало неотдавна. И никой не смееше да му зададе този въпрос. Млад и невинен го направих аз. А той - макар лют балканец, благо ми отвърна:

"Представи си да те покани човек на вечеря, да му платиш сметката и накрая да разбереш, че след това ти е откраднал портфейла".

И понеже сме на балканска тематика, а покрай смехотворния евродоклад за РСМ излезе лафът за "многовековния македонски идентитет", нека да ви споделя един прекрасен отговор на друг титан - Доналд Съдарланд, канадец, на глупав въпрос на пресконференция в Кан от много активен колега от неговата страна за канадското кино като израз на канадската идентичност:

"Знаете ли го вица по тоя повод? Летели британецът, французинът и канадецът. По едно време пилотът казал: "Махайте се от самолета, но всеки да си каже последното желание преди да скочи доброволно". Първи реагирал британецът и поискал едно уиски. Втори се отзовал канадецът и рекъл: "Нека да Ви разкажа за канадската идентичност". Тогава французинът се примолил: "Може ли аз да скоча, преди този да е започнал". Хахаха!

Освен саркастични, има и много учтиви звезди. Никога няма да забравя как след кратко блиц-интервю Чанинг Тейтъм, който беше дошъл за представянето на филма Foxcatcher, неполучил заслуженото признание за продукцията, изследваща края на милиардера Дюпон, наследен от нашия Валентин Йорданов - епизодичен герой в сюжета, ми стисна ръката. И ме шашна с: "Thank you, Sir". Подобна супер вежливост е приятна изненада.

Няма да забравя и първата си филмова пресконференция в Кан. Беше 2005 г. за първото заглавие от програмата на първия ми фестивал. И досега обичам Match Point и като филм, и като спомен, и като най-фино ироничния от колекцията на Уди Алън, както и най-добрата от туристическите му продукции, които неудържимо влекат към определени дестинации - в случая Лондон. Последваха Вики, Кристина, Барселона и Полунощ в Париж. Та на нея Уди Алън отговаряше предимно с: "Не ви чух добре" на въпросите - човекът наистина вече недочуваше, да бъде жив и здрав - тази есен става на 90. А Скарлет Йохансон пък отвръщаше: "Не ви разбирам", което предизвика неоснователни съмнения към нея сред колегите. Тя напълно ги опроверга, щом тази година се върна в Кан с режисьорския си дебют Eleanor The Great, който за мен беше приятната изненада на фестивала със смеха и сълзите, които предизвиква в непредубедения зрител.

Разбира се, имам още много истории за 20 фестивални години в Кан - от интервю с Ал Пачино до интервю с Ван Дам след краткия ни скандал в София. И до тазгодишното завръщане на Кевин Спейси - с него сме на снимката. Но да ги оставим за следващ път.

Борис Ангелов

Кан - София