На 15 години Леонардо ДиКаприо седнал с куп наети VHS касети и си направил интензивен курс по история на киното. Току-що е получил първата си голяма роля, играейки срещу Робърт Де Ниро, и решил, че трябва бързо да навакса с класиката. Гледал филм след филм, но никое изпълнение не го впечатлило повече от това на Джеймс Дийн в Изток от Рая (1955) на Елия Казан, където Дийн играе Кал Траск – бунтарският син на строг баща. Кал е едновременно защитен и уязвим – нежността, от която се нуждае, е недостижима, нещо като невидимо „сърце на пеперуда“, което чувства в тъмното, но не може да докосне.

ДиКаприо едва вярвал на дълбочината на уязвимостта на Дийн на екрана. Той казва:

„Изпълнения като това са това, което ме интригува. Да покажеш или изследваш това, без да имаш закалена черупка.“

Към този момент Дийн вече бил починал от 35 години, оставяйки след себе си само три филмови роли, но въпреки това е направил инвестиция в бъдещето на киното и в актьор, когото никога няма да срещне.

Сега, на 51 години, ДиКаприо има кариера, която мнозина биха завиждали. В първия си филм This Boy’s Life (1993) той играе младия Тоби, почти счупен от грубостта на Де Ниро. Тогава почти никой не можел да повярва на таланта му – той успявал да покаже границата между „почти мъж“ и „все още дете“ по толкова убедителен начин, че зрителят сякаш сам усеща страданието. Холивуд знаел какво е открил: ДиКаприо бил предложен да участва в Hocus Pocus на Дисни, но вместо това избира труден независим филм – What’s Eating Gilbert Grape, където играе младеж с умствени затруднения.

„Аз бях човекът, който казваше на баща ми и майка ми: „Вкарайте ме на прослушвания! Трябва да го направим! Опитайте се да ме вземете от училище в 4 часа!““

ДиКаприо има талант да избира роли, които изглеждат „грешни“, но се оказват точни. Работи с хора, на които вярва, и инвестира в проекти, които го вълнуват. Той има и лице, което никога не ни омръзва да гледаме.

В One Battle After Another той играе Боб Фъргюсън – средновъзрастен баща, който се е отдръпнал от света. Но най-важното е, че е отдаден на тийнейджърската си дъщеря Уила, в ролята новобранецът Чейс Инфинити. Боб е малко изолиран от съвременните младежи, но въпреки това има битка в себе си – тази за защита на детето му. ДиКаприо казва:

„Много съм мислил колко често се появяват наистина оригинални истории като тази, без връзка с историята, без познати герои, без жанр, без вампири, без духове, без нищо. Беше донякъде рисковано за студиото, и според мен те залагат на разказа на Пол и на яростната оригиналност на неговия процес.“

Филмът е не само комедия, но и история за това да имаш принципи и да се бориш за тях. ДиКаприо споделя, че героят му е оформен от разговорите му с режисьора:

„Страхът за бъдещето на децата му, какво е да бъдеш баща в този свят и какво ще бъде човечеството и политиката за неговите деца.“

Той обожава работата си с Инфинити:

„Казваш си: „Да, бих се изправил пред всичко за този човек. Тя е толкова добра и мила, че искаш да я защитиш.““

„Той е Леонардо ДиКаприо, така че е ясно, че е страстен към занаята. Но да видиш експертизата му отблизо и да го наблюдаваш, и после да разбереш, че е много добър и истински човек. Това беше първият ми снимачен ден и не знаех какво да очаквам. Той ми помогна по всякакъв начин и даде съвети. Но също така просто присъствието му, разговорът с него за всичко – беше толкова красиво.“

Филмът се оказва успешен – над 200 млн. долара приходи, въпреки че анализаторите предричали провал. ДиКаприо казва за популярността му:

„Обичам, че това е тема за разговори. В моята общност хората обичат да говорят за него, и това е една от причините да правиш филми. На края на деня е като: „Уау, може би това имаше малък ефект върху хората.““

Режисьорът Пол Томас Андерсън за ДиКаприо:

„Ако си звездата на филма, поведението ти влияе на всичко. Това показва на екипа какъв филм са поели. Лидерството му означава присъствие, готовност, липса на суета. Толкова е просто. Няма измама.“

ДиКаприо активно промотира филма, участва в социални медии и подкасти. Той вярва в киното и неговото значение.

От ранната му кариера до днес, ДиКаприо избира сложни и понякога трудни за харесване роли – от Titanic до The Aviator и Killers of the Flower Moon – и показва човешката уязвимост и сложността на мъжката психика.

„Мисля, че всичко, което трябва да се смята за истинско изкуство, трябва да идва от човека. В противен случай няма връзка с реалността и няма човечност, колкото и блестящо да е.“

Той обича музика – блус, Джанго Рейнхардт, Ал Грийн, Стиви Уондър – и намира в нея спокойствие.

„Тя имаше най-невероятния смях. Отекваше на целия снимачен площад и те караше да се чувстваш най-смешният човек на света. Живеех, за да я разсмея всеки ден на снимачната площадка, защото беше заразителен. Тя беше невероятна.“

ДиКаприо остава отдаден на киното и на живота си като актьор – мечтата му винаги е била просто да бъде актьор.