Азис отново говори за една от най-трудните теми в личната си история – отношението към ромите в България. Попфолк звездата признава, че въпреки огромната си популярност и успеха, който е постигнал, усещането за дискриминация заради етническия му произход не е изчезнало.

За Азис това е особено болезнено, защото самият той от години е символ на човек, който отказва да се вмести в общоприетите представи. Той говори открито за сексуалността си, за произхода си и за трудностите, които е срещал още от детството си.

В предишни свои интервюта певецът е разказвал, че обществото постепенно е започнало да приема неговата различност, но според него това приемане има граници. Той дори формулира парадокса така: хората са успели да приемат Азис като гей, но не са успели да приемат по същия начин Азис като ром.

Именно това противоречие остава една от най-големите му лични болки. Публиката може да пее песните му, да го аплодира и да го превърне в звезда, но според него това невинаги означава, че предразсъдъците са изчезнали.

Още по-интересното е, че Азис не представя себе си единствено като жертва. Напротив – той често говори за собствения си успех като за доказателство, че талантът може да пробие стени, които изглеждат непреодолими. В интервю за „Дойче веле“ той обяснява, че гласът му е помогнал на хората да погледнат отвъд сексуалността и етническия му произход.

Но точно тук се крие и голямата му болка. Ако един човек трябва първо да стане изключително известен, за да бъде приеман без значение от произхода си, тогава проблемът очевидно не е решен. Успехът може да промени отношението към отделната личност, но не непременно и към цяла общност.

Азис отдавна използва собствения си образ като своеобразен социален експеримент. В продължение на години той съзнателно провокира публиката, размива границите между мъжко и женско, между сценичен персонаж и личност. По този начин постепенно се превръща не просто в попфолк изпълнител, а в една от най-разпознаваемите фигури на различността в българската популярна култура.

Днес тонът му е по-различен. Зад провокацията все по-често се усеща равносметка. В разговори за миналото си той говори за детството, за чувството за малоценност и за начина, по който човек може да прекара години в опит да избяга от собствената си идентичност.

Посланието му всъщност е по-голямо от личната му история. То е за общество, в което човек не би трябвало да бъде принуден да доказва стойността си чрез талант, богатство или известност, за да получи уважение.

И може би именно това е най-тежката част от признанието на Азис. Не че някога е бил отхвърлян, а че дори след като е покорил сцени, класации и милиони зрители, усещането, че произходът му продължава да бъде причина за предразсъдъци, все още не го е напуснало.

За човек, който е прекарал живота си в опит да бъде видян такъв, какъвто е, това вероятно е най-трудната битка – да спечелиш любовта на публиката, но да продължаваш да се чудиш дали тя обича теб самия, или само образа, който си успял да създадеш.