Думи, думи, думи, вместо образи, образи, образи. Така най-кратко може да бъде определено американското участие на фестивала в Кан, който завърши снощи. Казано иначе – Холивуд фалира откъм авторски идеи. А към бунтарските уж филми, идващи отвъд океана имаше бая големи надежди.
Понеже наградите станаха ясни след редакционното приключване на броя, а прогнозите сочеха победа на европейските филми Любов на Ханеке или Отвъд хълмовете на Мунджиу, предлагаме ви поглед зад кулисите. Защото Кан, както каза самият кмет на града на 10-ия традиционен обяд с медиите, е домакин на най-голямото културно и светско събитие в света и с това е интересен.

Първо да кажем на киноманите: не се хабете да търсите за сваляне новите американски филми, показани на Кроазет. Ако сте гледали Васко да Гама от село Рупча, нищо ново няма да научите от Кралството на лунния изгрев или Кал.  Убивайки ги нежно” на Брад Пит като продуцент и изпълнител на главната роля изобилства на думи и на кръв „за разкош”.

 Заковаващи американската безизходица фрази вероятно са избрани, за да създадат скандал, ала не успяват. А самият филм е клише а ла Тарантино от 90-те години с малко стил от Две гърмящи дула.
Гледа се с прозявки. И това е добре, защото другият предварително сочен за фаворит американски филм – Космополис, направен по пророчески роман, предусетил кризата, се гледа с леки пробуждания заради гърмежи насред принудителна дрямка.

Безпомощният и плитък главен актьор Робърт Патинсън е като патИ в калчища. На младежа му се налага да излее не порой, не море, ами цял океан от думи, които почти не разбира или поне не му личи да ги проумява. Не си давайте труда да гледате филма, за да ги чуете – става дума за международното положение. В смисъл: на социална несправедливост, финансовата криза и прочие втръснали теми, по които отдавна сме си съставили мнение, та Холивуд да ни казва какво да мислим. Така камерата става ненужен свидетел на нещо като досадна радиопиеса.

Влюбеният в актьорите си Лий Даниелс – афроамерикански режисьор, представете си, абсолютно е изпуснал конците на безинтересна история от задния двор на Щатите. Защо ли ни разказва за Вестникарят, чудиха се два часа първите зрители – за негово нещастие журналистите в Кан и то в 8 сутринта. Гаранция за унищожителни рецензии, най-лошата и най-правдивата от които в безплатния Метро.
Пикаеща Никол Кидман, изнасилен от афроамериканци Матю Маконъхи, несекващи мастурбации в буквален и преносен смисъл от страна на споменатите двама и на партньорите им Джон Кюсак и Зак Ефрон, една свежа, но недостатъчна Мейси Грей в ролята на прислужница – умница с тъмна вакса: всичко това е насипано и забъркано във филма.

„Дано не кажем за Вестникарят – колко хубава музика”, пожелах преди премиерата на единствения светъл лъч в суперпродукцията. Човекът е българин и се казва Марио Григоров. Той е композирал брилянтната ретро джази музика за лентата. Уви, оказах се лош пророк.  За Марио обаче остана честта името му да бъде изписано в Кан над тези на всичките споменати звезди, което си е несъмнен престиж. Иначе човекът прави по 7-8 филма годишно в Холивуд, така че Вестникарят е само епизод в неговата кариера.

Марио се отби на българския щанд, чиито служителки обаче не намериха време да обърнат внимание на единствения наш човек на върха на киноиндустрията. Бяха заети да пийват словенска ракия в юсчета, с която черпеха евробалканците. Ала това е тема на друг разговор – защо нашата страна харчи близо милион годишно за участие на фестивали, където де факто я няма.

Писахме си на сметката  и потупване по рамото. Документалната лента Последната линейка на София  на режисьора Илиян Метев спечели награда на феста в Кан. Тя беше представена в съпътстващата програма Седмица на критиката, а призът й се нарича Visionary. Професор Вера Найденова – българската легенда в Кан и единствената със специален ВИП пропуск за фестивала съобщи, че режисьорът на наградения филм е от български произход, но е израснал в Германия. Завършил е режисура в едно от лондонските училища за кино и телевизия. Носител е на Златна ракла от едноименния фестивал в Пловдив за дебюта си Голешево: Историята на едно изчезващо българско село.

Така след успехите на един американски и на един немски българин, все пак дойде ред на Христо Стоичков да блесне на Кроазет. Фантастичен документален филм за него с участието на приятелите му Иван Иванов – неговия идол, на Хосе Карерас и Йохан Кройф, го представя точно такъв, какъвто е. Странна комбинация от простонародното и благородното, от слава и скандал. Не заради милото участие на Боби Михайлов, а заради възможността да се заредим с положителна енергия от „наш’то недавно”, всички трябва да видим филма на Борислав Колев. Левскар, между другото.

Лентата вече бе оценена, защото в Кан долетя новината, че тя не само е намерила световен разпространител, но и ще се прожектира като част от културната програма на Олимпиадата в Лондон след няколко седмици.

В графата „и ний сме дали нещо на света” трябва да споменем, че имахме човек дори в едно от журитата в Кан. Така наречените икуменически арбитри оценяват филмите от гледна точка на религиозните добродетели. Проф. Божидар Манов в жури на толкова престижен форум, нищо че не той, а Жан Пол Готие избираше носителя на Златната палма,  е добър знак за съществуването за България, която е пресилено да се каже, че има място на кинокартата на света. 

Странна работа, но преди половин век  - нищо, че е имало соц., кап. и Желязна завеса, нашата страна е участвала с филми в конкурсната програма на великия фестивал, понеже е имала какво да покаже.
 Ала помни ли някой днешен Звезделин Тютюн и Невена Коканова, които бяха аплодирани на Кроазет през 1961 г. и пита ли се накъде отиваме, след като сме изостанали с повече от 50 години от света?!