200 милиона долара или евро. Това беше фразата на последните дни – капарото, което искаме от инвеститора за Белене. Да, обаче долара или евро? Защото 200 милиона долара са 300 милиона лева, а 200 милиона евро са 400 милиона лева.
Сиреч, разликата е 100 милиона лева, което никак не е едно и също. Заради 22 милиона лева например – няма и четвърт от „малката” разлика, за 20 месеца закрихме 22 български болници. Затваряме скобата...

Повечето журналисти, даже руските, избраха да цитират 200 милиона евро, за да изглеждаме по-малко неудобно в тази трагикомична ситуация. Същата валута избраха за изявленията си и българските консултанти по проекта, които казаха, че хората им са готови с 2 милиарда евро.

Попитани от Сашо Диков обаче т.нар. американци, които са индийци и отвсякъде им личи, даже не го докараха до 2-та милиарда ... долара. Те говорят за приготвени 1,6 милиарда долара (разликата в равностойността между 4 милиарда лева и 2,3 милиарда лева така и не направи впечатление никому).

Така че към въпроса долара или евро, се прибавиха и ред други питания.
Изобщо, положението ни е съвсем като в един соц виц. Оня, дето филмът не бил шведски, а съветски, а компютрите се оказали компоти. А наддаването прилича на изокване на някоя селска сватба!

Така 23 години по-късно, освен на проекта Белене, който беше актуален и при соца, се връщаме към един от първите музикални въпроси на последвалия преход:

Докога все така ще я караме?

Когато се намери някой да отговори на това питане, сигурно ще сме се оправили, а той ще векува на власт. Само дето „отникъде взорът надежда не види”.
Е, по тази причина представяме доларите като евро, индийците за американци, мечтите за дела  „и така нататък, и така нататък”, както обичаше да казва другарят Тодор Живков.