НАЙ-НОВИ
Истината за бебето, което чака Крисия
Певицата Крисия Тодорова, която стана едно от любимите...
Бианка Панова: В Рая отиват не най-послушните, а най-знаещите
28.01.2013 10:03 | Видян 8564 пъти | Гласували 2
Едно от златните момичета на българската художествена гимнастика, Бианка Панова, се завърна под светлините на прожекторите, но този път с книга.
В края на миналата година тя пусна на книжния пазар автобиографичната си творба В името на голямата цел - Зад кадър, която издаде Сиела.
Бианка е абсолютна световна и европейска шампионка, носител на Гинес рекорд за най-голям брой максимални оценки. Тя е една от най-обичаните спортни икони на 80-те години, но се оттегля с горчивина и обида от гимнастиката и напуска България, за да търси своето щастие и реализация извън нея.
Панова рабоит като национален треньор на три различни държави, интернационален съдия и хореограф. Преди 23 години среща съпруга си д-р Чавдар Нинов. Неговата работа е мост между западната и източната медицина.
На Запад я наричат интегративна. Семейството има двама сина и в момента живеят в Испания. През 2009г. Бианка спечели втория сезон на тв риалити Денсинг Старс.
Как се роди идеята да напишете книгата?
Едно дете на 14-15 години е в най-сложния период, не знае къде е и всичко, което му се случи, остава дълбоки следи. За съжаление, ние тогава не сме си давали сметка какво сме преживявали, приемали сме всичко като даденост. От тийнейджърството останаха дълбоки рани. Но имах щастието след гимнастиката да попадна на такъв мъдър човек като съпруга ми. После 15 години бях треньор в Белгия, Италия и Швейцария. Не съм имала много време да мисля какво е било и защо. Явно човек трябва да достигне определена възраст и зрялост да си зададе някои въпроси и да им отговори. Така се освобождаваш, правиш автотерапия. Някои хора обвиняват книгата, че с нея натоварвам. Смятам, че когато една публика е съпричастна с успехите, медалите и городстта, която един спортист е допринесъл, трябва да приеме и съпътстващите трудно моменти. Радвам се, че тази книга излезе в късен етап. Тя е много осмислена, не е сензационна. Наистина показва, че за да постигнеш нещо, трябва да дадеш нещо от себе си, ако искаш да постигнеш много, трябва да дадеш много от себе си и да направиш необходимите жертви. Друг въпрос е, че при нас жертвите бяха малко повече от необходимото.
Трудно ли бе писането?
Всъщност ми беше много лесно. Бях отличничка по български и литература. Предпочитам да пиша, защото тогава се вглъбявам в себе си и ми идва от вътре и правя връзка между паралелните светове. Радвам се, че книгата излезе след повече от 20 години след събитията, защото така имах възможността да оценя и осмисля нещата, които ми се бяха случили. Ръкописът просто се изля от мен за месец и половина
Нешка Робева ли е основен герой в автобиографията и какви са отношенията ви?
С Нешка нямаме допирни точки, откакто прекратих активната състезателна дейност. Не поддържаме никаква връзка. Видях я като съдия на Орлин Павлов в Денсинг Старс, тя се изказа като другите съдии, аз й бях посветила танца. Тя беше един от хората, които ми дадоха шанс в гимнастиката и ме забеляза, тъй като бях кандидатствала на много места. Не тая нищо лошо към нея и в никакъв случай не се изживявам като жертва. Това е можело да се случи в онзи режим, сега е невъзможно, сега може да стане например в Китай. Въпросът е да има успех, но и да се съхрани душата на спортистите. Беше време, в което не можеше да се каже не. Аз исках да се откажа преди олимпиадата, бях много изтощена психически, но не ми позволиха. Но аз и в книгата си съм написала - в една обидена душа няма елегантност. Гимнастиката е един много женски спорт, там всичко е излъчване, за да накараш всички тези жени, които гледат и за най-малката грешка да те харесат, трябва да си в пълен синхрон със себе си и да си много истински. И когато нещо не е наред в тренировъчния процес, си проличава и на килима.
Как приеха книгата ви?
Много съжалявам, че някои хора приемат книгата ми негативно. Досега имаше само една гледна точка, Маргарита Рангелова издаде няколко книги за Нешка Робева, но другата гледна точка я нямаше. Ще се радвам и други мои колежки да споделят тяхната гледна точка, защото аз не обобщавам, аз пиша от първо лице, единствено число. Другите момичета може да са виждали нещата по друг начин и това може да допринесе да се избистри истината за онова време - златната епоха на спорта.
Как се чувствахте в ролята си на треньор?
Аз исках моите гимнастички да ме чувстват по-скоро като приятел, отколкото като треньор. Голямо е удовлетворението от това нещо. Защото няма нищо по-хубаво от това да виждаш едни очи, които те търсят за всяко нещо, които искат съветите ти за всичко, дори и за личния живот - гаджета, как да кажат на майките си за лоша оценка. Когато станах треньор бях на 22 години, а някои от момичетата бяха на по 16-17 години. Аз всъщност се учех заедно с тях. Авторитетът в такива случаи е много важен, но той идва не с крясъци, не с насилие, а с убеждение и вникване в душата им. Хората, които работят с подрастващи, трябва да бъдат преди всичко психолози, да разберат детето, да му помогнат в неговите търсения, защото децата са много жестоки и хитри. Трябва да се балансира между това да те уважават и да те обичат, но без страх. В предишния режим се издигаше в култ една фигура и всички около него, а всъщност тази фигура не можеше да съществува без звената, които подготвят гимнистачките. Когато бях треньорка научих нещо много хубаво - никога не можеш да стоиш на стола и да крещиш: "Опъни си крака!", "Защо не направи двоен пирует?". Трябва да станеш, да отидеш при момичето и да говориш само на него, за да проявиш уважението си и за да не го унижиш пред другите, че не е успяло да направи нещо. Смятам, че нещата се променят и в България. Вече виждам, че по време на тренировки децата много се забавляват, в залата има смях, нещо което го нямаше преди 20 години.
В момента търсят ли ви като специалист в художествената гимнастика?
Засега си помагаме с Илияна Раева, много я подкрепям и се надявам да постигне големи неща със своите момичета. А сега като председател на федерацията се надявам да лобира за повече помощи за спорта като цяло. За себе си не съм решила дали искам да се върна в залата. Гимнастиката те изсмуква, аз тъкмо се поосвободих малко и мога да обърна внимание на семейството си... Времената се промениха, едно време да бъдеш спортист беше като да си посланик на държавата. Сега като че ли хората се уплашиха от последствията, които високото спортно майсторство оставя и може би много родители се притесняват от това.
свързани новини
коментари
- коментари
- напиши коментар
- изпрати на приятел
- гласувай
Няма коментари към тази новина !