Нешка Робева е родена в Русе. Завършва Хореографското училище, а после ВИФ (сега Национална спортна академия). Състезава се в националния отбор по художествена гимнастика, а после става и негов треньор. За почти 25 години работа нейните възпитанички завоюват 294 медала - 7 световни, 10 абсолютни европейски титли и 2 пъти олимпийско сребро. Известна е с перфекционизма си. За нея народът ни казва: Нешка няма грешка.

Г-жо Робева, какво Ви свързва с Русе?
Тук съм родена, тук съм израснала, тук е минало детството ми, тинейджърските ми години, както е модерно да се казва сега (усмихва се).

Кое беше любимото Ви място когато бяхте тинейджър?
Движението, или както се казва – гезмето. Тогава се разхождахме от единия край на главната улица до другия и обратно. Доставяше ни неописуемо удоволствие.

Нека Ви върнем в годините малко преди началото на прехода, който всъщност започна от площада в Русе, а Вие бяхте едно от главните действащи лица. В крайна сметка започнахме ли да дишаме по-спокойно, нали за това беше основната борба?
Не мисля. Просто борихме се за чист въздух, но както пее една рап група: Въздухът мръсен е. Вижте, това което стана впоследствие, е силно показателно. Само две или три години по-късно хората и от Русе, и от Гюргево започнаха да излизат на стачки. Тогава те просто си искаха заводите и работните места. Т. е. – пред заплахата от глад, те предпочетоха варианта да дишат мръсен въздух, но да бъдат нахранени. А другото беше онази голяма илюзия на примитивния сценарий, на който всички се хванахме.

Жив ли е споменът за онези събития, какво се случи тогава, кое Ви провокира да застанете с авторитета и името си?
Хората отдавна са забравили какво се случи тогава. Те са забравили и Втората световна война. Говорим си тук за фашистки организации, пеним се с Атака, все едно, че тя ни е спусната ей така, отгоре, а не сме си я избрали сами, та камо ли ще помнят какво е станало в Русе. А пък и за какво да го помнят?! А как започна – в началото на нещата беше новото териториално деление, което постави Русе в подчинение на Разград. След това и филмът Дишай на Юри Жиров, светла му памет. Това беше един изключителен филм, но за мен не беше нещо ново. Брат ми напусна работа и се изсели, а ние имахме къща в центъра на Русе. Но той направи тази крачка, за да спаси детето си. За мен всичко беше понятно, изстрадано, става дума за моя град. И съответно вече правихме неща, които мислехме за нормални. Никой не мислеше, че ще хукнат управляващите ни да правят глупости.

Протестите в Русе избухнаха в едно време, в което това беше чудо невиждано, сега кои са каузите, около които се обединяваме така силно?
В момента в центъра на Русе минават хора, поздравяват ме, разговарят с мен, но това, което най-често се чува от тях е, че са изморени, изплашени, страхуват се. Но нека си зададат въпроса от какво се страхуват – те са вече така смачкани и са на дъното, че нямат какво да губят, освен оковите си?! Българинът като че ли от векове е наплашен, все от нещо се страхува – клан, пребиван, унижаван. Едва ли не вече в гена му е заложен този страх.

Нешка Робева много пъти е била сочена като неудобна, на Вас приляга да задам един такъв въпрос – има ли цензура?
О, по едно време имаше цял списък от хора, в който бях и аз, а на пресата беше забранено не само да говори с ония, които сме в него, но и да споменава имената ни.