Беше крайно време и безкрайно наложително нещата да си дойдат на място. България подгизна от мега и мулти концерти и олимпийски изяви, несъвместими с модата, като записани на флашка вечеринки… Представящи се за примадони окапали величия, друсащи перхидрол и нескопосана перфидност на сцената са скок надолу в досегашната музикална действителност. У нас много много не се замисляме, когато титуловаме някого за звезда, гранд-дама - изобщо иска ни се да облечем собствената си незначителност с доспехите на някого другиго. Което хем не грее нас, хем на онзи не му пука. Дори смята, че е твърде малко оценен. Миналата седмица Йорданка Христова имаше концерт.

Не бяха нужни предварителни пи ар акции, нито емблеми и етикети грандиозен, мега илимулти концерт ще бъде. На 10 октомври, първа зала на НДК блесна, както никога досега, без инструктирана публика, без предварително платени организирани редове и ложи. Сцената беше като самата Йорданка- огнена, но сдържана, необятна, но събрана в своята определена квадратура. Липсата на суета, излишни пискюли и кубратска интонация, позволиха на публиката да се почувства уютно, пред камината на едно съвършенство, непостигано досега от български изпълнител.

Нямаше накъсани подвиквания за звук, технически забележки или сценични Ох и Ах, познати ни от други концерти. Данчето изпълни Прощално на Вапцаров, като го направи с великолепието на изкусен рецитатор, но и носител на трениран и обуздан глас. Тя беше гръмка в шепота и свенлива в най-високите си тонове. Да пееш Вапцаров е като да прелистваш Библията преди лягане. Да четеш на глас Библията или друг религиозен текст на площад, с гръмки отправки, с надеждата да бъдеш чут и непременно аплодиран се оказа похват на оцелели в битката при Олимпия или наскоро в Арена Армеец.

Христова благодари сдържано на няколко души в своя живот, но гласът й докосваше премълчаните. Всеки един в тази импозантна и с история зала се чувстваше споменат в песните й, в дъха й, в еротичното замятане на дрехата - също фина част от спектакъла. Този концерт отбеляза тънката, почти космическа линия между Едната и Другата. Святата белота на шоуто на Йорданка и мрачните, неспокойни мегахерци на Другата бяха отлично различими. Общият пулс на залата подкрепяше оркестъра, плавните аплодисменти насърчаваха вокалистките, а бърсането на мокри клепачи предизвикаше всеобща овулация за раждане на настроение и спонтанност.

В тънката, почти космическа линия между Едната и Другата, се поместваше и онова жужене на благородство, което не сме усещали в менажериите от мучене и съскане при Другата. Не ми остава нищо друго, освен с чувство за хумор да отмина Другата и да се концентрирам на Единствената. Логично тук звучи рефренът: „Коя е тя, се питам неведнъж…”.

При Йорданка Христова нямаше панаири, нито изява на еснафщина, провинциализъм и ненаситност за внимание. Вместо това, тя раздаде и получи искреност и мека, завладяваща топлина. Липсата на сравнение в Данчето и помогна да извади целия си арсенал на обичана, незаменима и звездна. Пя наживо и отново показа сценичен стоеж и класа от нивото на Барбара Стрейзънд или Шърли Беси. Иска ми се да напиша още нещо за Нея, но думите, които искам да кажа са всичките в песните и. А не искам да бъда неволен крадец на емоции и състояния. От което остава единствено да продължим да я слушаме.