Мексико взе 4 награди Оскар. Дания имаше 2 номинации. Държави, които изобщо не броим, че съществуват като Камбоджа и Палестина също бяха кандидати за най-голямата награда в шоубизнеса.

Къде сме ние, както питаха Кънчовците навремето в Панорама? Ами, няма ни на картата. Причината е същата, поради която на последните олимпиади нямаме шампиони. Думите са две. Не работим!

Финансираните с повече от милион всеки няколко български филма през последните 3 години събраха рекордно нисък брой зрители. Най-гледаният, финансиран от нашите джобове, направи то ли 5, то ли шест хиляди публика през 2013 г. Някои хора явно са си доставили удоволствие за наша сметка.

Ако бяха поработили, сигурно бихме гледали онова, което са направили с нашите пари.Е, в медиите изкараха "гениалното творение" на оператора Емил Христов като режисьор (с участието на манекенстващите Руши и Ирена Милянкова в главните роли) невероятно.Вестниците у нас писаха, че филмът, чието име няма никакво значение, щял да бъде кандидат за Оскар. Да бяха колегите погледнали само няколкото не по-бюджетни кански филма (в смисъл, идващи от фестивала в Кан, който само Слава посещава всяка година) в реалната надпревара, нямаше да лъжат
така нагло за пореден път. Ала не би.

Жалкото е, че това се прави всяка година за подобни псевдоинтелектуални изригвания (някой по-невъзпитан би казал "изпразвания") на поредния върховен жрец на родното изкуство. И сега не изневерихме на глупавата си традиция да се надуваме и да чешем нечие его за няма нищо. Усещането за публиката е като ... в гащи, но странно защо не го разбираме. И най-вече журналистите, които не усещат колко е важна ролята им да натискат кинаджиите да работят.

По-умните ни интелектуалци вече започнаха да съзнават, че както нямаме кино, така ни липсват и театър, и литература, каквато се прави през 21-и век, за архитектура и изящни изкуства изобщо да не отваряме дума. И то
по много прости причини. Освен, че ни мързи, е ужасяваща и липсата на критика.

При соца тя имаше значение. И българските филми, които се гледаха от стотици хиляди зрители, макар да не печелеха Оскари, поне бяха селектирани за Кан. При това дори при наличието на Желязната завеса, при това дори в най-бедните следвоенни години (50-те), времената на Грейс Кели и Мерилин Монро, които дефилират на Кроазет с Гинка Станчева и сие.

А после през 60-те, 70-те и т.н. Последното е доказателство, че не парите или демокрацията са важни за успеха в киното и във всичко останало (например спорта). Работата е онова, което е важно. А тя винаги се отблагодарява.
Ако не вярвате, върнете се към единствената смислена реч на Оскарите - тази на Джаред Лито. Той разказа историята на майка си, която изглеждала като да е абсолютен аутсайдер в живота, а се е преборила с много труд и
сълзи за двете си момчета. Сега едното от тях стои на върха на света със златната статуетка в света. Неволята се отблагодарява!

Това, което важи за Лито и Оскарите, важи за Лудогорец и Гришо в спорта. Оказва се, че не звездите от дискотеките като Божинов, а момчетата от глухата провинция, заложили всичко на работата и амбицията (в случая с родителите на Гришо дори съвсем буквално), са онези, които постигат резултати.
За Бога, братя, работа му е майката!