Тази събота 11 октомври 2008 година социалният ъндърграунд „Отечествен фронт” ще покаже втората част на историята за оживелия смъртник и чакащите го родители. „Ние разбрахме истината по случая Димитър Димов Димитров!” – разказва Мартин Карбовски. – „Истината е злокобна и не засяга само семейството на Димитър. Истината по този случай засяга цяла една епоха.”

Разследването на екипа на „Отечествен фронт” в затвора в Белене откри, че споменатият в статията затворник Димитър Димов е друг човек - друг осъден до живот. „Какво друго обаче може да е станало, след като Димитър не е в Белене?!” – пита Мартин Карбовски. – „Може да е полудял и да се намира в лудницата-затвор в Ловеч? Но оттам ни казаха, че нямат такова лице.
Може да се е отървал и да е избягал в чужбина, без да се обажда на родителите си – смъртно огорчен? Или най-вероятното – присъдата да е изпълнена. Но ако присъдата е изпълнена, тогава къде е гробът на Димитър? Сигурно е в някое затворническо социалистическо гробище? След като от Министерство на правосъдието не пожелаха да съдействат за повече информация, твърдейки, че присъдата е изпълнена на 17 януари 1989 година, ние тръгнахме да търсим гроба на Димитър. И тук стана страшното - няма гроб! Отказаха ни всякакво съдействие по търсене на тленните останки на един човек, който е убит от държавата пред 1989 г. – нямали сме право на тази информация, защото в нея са замесени трети лица!”

Адвокатът на Димитър Хари Хараламбиев и старият познайник на „Отечествен фронт” - пандизчията от бургаския затвор Савко Калата разказват как са изпълнявани смъртните присъди по онова време. Осъдените на смърт са убивани някъде извън града. Убийците са били доброволци - надзиратели, които са нямали нищо против да свършат мръсната работа. Тогавашните началници на затвори пък са приемали за нормално осъдените на смърт да бъдат заравяни на неизвестни места. Сигурно е имало и един двама цигани, които са вършили черната работа по копането и закопаването на смъртниците. Все още има живи хора, които са били изпълнители на смъртна присъда.

„Минаха 19 години от мораториума над смъртните присъди у нас и за тези години никой не пожела да каже къде са тайните гробища на комунизма.” – разказва Мартин Карбовски. – „Според затворника Савко Калата те са на около 20 минути път с камионетка от затвора. Може да са изоставени мини. Може да са ниви, или лозя. Може да са навсякъде. Някой ден тези кости ще изскочат и ще тормозят любителите на комунистическата идеология в съня им... Някъде между нас едни хора, които днес са пенсионери, са бивши убийци. За един от тези хора знаем, че си кара пенсията във Варна и не иска да говори по въпроси, свързани с миналото. Тези хора тогава са били просто на работа. Тяхна основна работа е била да оставят тленните останки на тогавашните престъпници без гроб, на който майките им поне да могат да поплачат... На нас ни оставаше нещо страшно да свършим - трябваше да спазим обещанието си към родителите на Димитър леля Мария и бай Димо, който докато траеше нашето разследване започна да гасне, получи удар, но все още се надяваше, че синът му е жив... Последната или една от последните изпълнени смъртни присъди е на Димитър Димов Димитров, чиято майка вече не го чака. Тя е толкова малка, социалистическа и самотна майка, че дори не се сеща да протестира липсата на гроб за сина си. А тайните гробища на социализма са някъде във вашата нива. След време внуците ви ще ги разровят и няма да ви споменават с добро!”