В началото на годината издателство „Ентусиаст“ публикува биографичната книга „Едит Пиаф“ за една от най-големите музикални легенди на Франция. Автор на книгата е Симон Берто - полусестра и спътничка на Едит Пиаф през целия ѝ живот. Надали има по-подходящ човек, който да разкаже за всичките срещи, приключения, любови, разочарования, зависимости и борби на френската икона. Книгата е публикувана за пръв път през 1969 г. и оттогава насетне интересът към живота на крехката Едит Пиаф с могъщия глас не стихва. Новото издание на биографията излиза със снимки на певицата от личния архив на Берто.

Малко повече от 50 години след смъртта на Едит Пиаф нейният живот и творчество не спират да вълнуват. Песните на Пиаф минават отвъд социални, езикови и национални различия, за да се чуе гласът на обикновения човек, на човека от улицата.  

Публиката знае, че нейната драма съвсем не е  измислена и преувеличена. През целия ѝ живот таблоидите пишат за трудностите, през които преминава: детство, тънещо в мизерия и пренебрежително отношение от най-близките хора, смъртта на пристрастената към наркотиците ѝ майка от свръх доза, смъртта на единственото ѝ дете, смъртта на най-голямата ѝ любов – красивият боксьор Марсел Сердан – в самолетна катастрофа, нараняванията, боледуванията и зависимостите. Но когато Едит Пиаф запява „Non, je ne regrette rien“, тя въстава срещу всеки, който я съжалява. Тя граби с пълни шепи от живота, прегърнала го е страстно, дори в най-жестоките моменти: всяка мъка и всяка трудност си струват, докато има за какво да пее в песните си. Желанието ѝ да продължава да живее е огромно, но тялото ѝ няма тези сили. След години на влошаващо се здраве, през 1963 г. Едит Пиаф умира на 47-годишна възраст.

Родена през 1915 г. в покрайнините на Париж, Едит Джована Гасион расте самотна и отхвърлена от баща си, вечно пътуващ цирков акробат, от майка си – певица, чиято пристрастеност към наркотиците я вкарва в затвора, и от баба Луиз, при която Едит е изпратена да живее в публичен дом. В детските си години Едит е напълно сляпа. Говори се, че проститутките от бордея събират пари и я изпращат на поклонение при света Тереза от Лизийо. Според суеверието, Едит се изцерява от болестта чудодейно. Не след дълго баща ѝ я взема при себе си и я кара да пее по улиците за бакшиши. Призванието на Едит вече е ясно!

През 1933 г. Едит се мести на Пигал, площада с червените фенери на Париж, и започва работа като певица в Lulu’s - второкласен ресторант. Проститутките, сутеньорите, престъпниците и всякакви други несретници Едит усеща като свое семейство. Пиаф започва да подготвя своя репертоар от шансони – песните на потиснатите и отчаяните.

През 1935 г., докато пее по улиците, Едит среща първата от няколкото бащини фигури, които създават Едит Пиаф – легендата. Луи Льопле я наема да пее в своето престижно кабаре. Льопле е и човекът, който я води на пазар за нейната първа черна рокля и я нарича „piaf“, което на френски означава „врабче“. Певицата Рина Кети казва за Едит Пиаф: „Нейните песни разказват за всички трудности, през които преминава в детството си. В края на живота си тя притежаваше повече техника и талант, но нямаше как да даде повече от себе си, тъй като бе давала своето сърце от самото начало.“

В края на 30-те години на миналия век Едит Пиаф е вече на върха на френския музикален елит.  С достатъчно опит зад гърба си, тя започва да наставлява прохождащи френски изпълнители, които по-късно ще станат известни в цял свят – Лео Фере, Ив Монтан и Шарл Азнавур. Някои от тях, като Монтан, стават и нейни любовници. Като най-голямата звезда на Франция – звезда с изпепеляваща харизма – тя никога не остава сама. Но за Едит Пиаф любовта не означава нищо, освен ако не може да я възпее, както и в музиката няма смисъл, ако не е вдъхновена от любов.