Кога се зароди призванието да преподавате?

Не зная, дали е призвание. Майка ми беше типичен преподавател, беше много строга с мен и брат ми, и, може би, аз съм придобила този навик да бъда строга от нея, защото винаги е била учител, винаги. И така, аз продължих да пея до седемдесет и пет, седемдесет и шест години, но междувременно започнах да провеждам майсторски класове и трябва да кажа, че веднага ми хареса този контакт с младите. Аз си спомням първата си учителка в Италия, казваше се Дзита Фумагали, беше от Милано, беше невероятно щедра жена, която не приемаше и една лира от учениците си; спомням си, че за всичките си ученици готвеше ризото по милански. И така, може би, заради това чувство на благодарност, което изпитвам към този прекрасен човек, аз, как да кажа, следвам пътя й. Мисля, че щедростта е нещо много хубаво в живота. В дългия ми път на артист, не зная, дали съм била добра, но без съмнение съм била щедра и, когато казваха, че трябва да се даде двадесет на сто, аз винаги съм давала сто и двадесет на сто. Сигурна съм, че затова съм получавала много обич, много обич от всички, от страна на публиката винаги, защото публиката инстинктивно усеща щедростта на артиста и отговаря със същата щедрост.

Следователно смятате, че образователните проекти помагат на младите таланти?

Добре дошли са тези проекти, тоест тази реализация на сцената, в един истински театър, с оркестър, с костюми, където младият певец може да докаже способностите си на артист! Днес е много трудно да се постигне това, в смисъл, че светът стана много малък, защото се отвори безкрайно. Аз си спомням, когато се явявахме на първите конкурси през 1959 г., 1960 г., бяхме по 20-25 кандидати, днес по 2000 участват в международен конкурс; това означава, че границите наистина вече не съществуват, конкуренцията е огромна и тези млади хора трябва да имат действително голям талант. За съжаление не е времето, не е епохата на операта. Едно време, когато аз започвах да пея, имахме само радио. Ние бяхме от сутрин до вечер пред радиото, което предаваше симфонична и оперна музика. В днешно време има много медии и информацията е чудовищна, има я навсякъде, затова наистина не е лесно. Аз си спомням, например, когато се явих на първия конкурс в Италия, беше в Реджо Емилия през 1959 г.: мисля, че при момчетата, при мъжете, спечели Лучано Павароти, а при женските гласове спечелих аз, но участниците бяхме само 25, днес са кандидатите са хиляди и хиляди, мисля, че причината е, защото днес, е епохата на протагонизма. Всички млади искат да отидат в телевизията, искат да бъдат на сцената, на всяка цена, Още майките ги подготвят за артистичната кариера, защото сме жертви на медиите и, затова борбата е много тежка, затова проект като този на Международно оперно студио е важен, за да могат тези млади хора да успеят да се изявят най-после на сцена.

Kато говорим за обучение, като говорим за учителите, които помагат на тези млади таланти да намерят своя път, и за възможностите, кои бяха Вашите учители, кой Ви помогна, кой остави отпечатък върху артистичния Ви път при дебюта Ви?

Учителят има много важна роля, учителят преди всичко трябва да обича това, което прави, трябва да обича младите. Да преподаваш е нещо метафизично: даваш и получаваш едновременно. Давам си сметка, че днес, след доста години преподаване, може би вече двадесет, аз зная много повече, отколкото преди, защото в контакт с младите се научава страшно много. Трябва човек да обича младите, за да може да им помогне, трябва преди всичко да се установи емоционален, чувствен контакт, със студенина нищо не може да се направи. Трябва да се създаде климат на сътрудничество и доверие, това е изключително важно. Аз имах голям късмет, пристигнах в Италия през 1958 г. и още бяха живи старите учители от едно време, които бяха от старата италианска вокална школа. Имах късмет първата ми учителка да бъде Дзита Фумагали, която беше важна певица, беше пяла в опери на Леонкавало и Маскани и т.н. След това учих с Маестро Антонино Вото, който беше стар Маестро от Скалата, голям диригент, асистент на Тосканини, който, веднага щом ме чу, каза: „Това момиче има талант, тя ще пее в Скалата“. И в рамките на четири месеца ме подготви да пея в Скалата. Следователно, тези хора разбираха, къде има талант и се грижеха за израстването на таланта. Прекрасно си давам сметка, че аз не бях добра в началото, не е възможно да си добър веднага. Но следяха развитието с обич, с внимание, а всички мои крачки съм направила след обмисляне, след много разсъждения. Едно време беше възможно, днес за съжаления трябва да кажа, че пазарните закони са навлезли и в живота на артистите с всичките си агенции, с всичките си , как да кажа, структури, стратегии. Едно време, наистина, нямаше нужда от това, старите бяха тези, които знаеха, къде можеха да видят зараждането на нов талант. Друго име, което трябва със сигурност да припомня е Роза Понсел, стара певица, наричаха я „Карузо в пола“. Запознах се с нея, веднага щом пристигнах в Съединените щати, бях дебютирала в Метрополитън в „Палячи“. Две мои приятелки ме представиха на Роза Понсел в Балтимор и тя много ми помогна за фразирането по италиански. Каза ми, например, „Ти имаш славянски език. Не тук. Всичко меко, всичко по италиански“. И от нея разбрах как трябва да пея гласните: у, о, а, е, и. След това, след около двадесет години, тридесет години кариера, през които направих много, с ужас виждам сега, че съм пяло страшно много: четиристотин Бътерфлай, четиристотин Тоска, като цяло чудовищни числа. Започвах да стоя натясно в рамката си, как да кажа, на певица на Пучини. Преди това бях пяла и оперите на Верди, но, след това, Тоска и Бътерфлай доста ме ограничиха. И тогава реших да направя крачка напред, като се утвърдя в опери, които преди това не можех да си позволя: Доницети, Масне, музика на ХХ век: Бритън, Яначек, Пуленк. И тук много ми помогна големият италиански музиколог Родолфо Челети. Беше голям познавач на органа и на вокалната техника и той ми придаде този отпечатък на певица не само на Пучини. И тогавa аз участвах в опери на Доницети, като Фауста, например, Роберто Деверьо, после Спонтини с Весталката, Глук. Така започнах да разширявам, защото певецът трябва да има обширни хоризонти, а не да се спира в една точка. Но това означава и да има техника, която да му позволява да прави с гласа, каквото пожелае. Тези тримата: госпожа Фумагали, Роза Понсел и Родолфо Челети ми дадоха истинска сигурност в техниката. Днес аз, при преподаването, правя меланж на всички тези школи, но са старите школи в италиански стил. Няма какво да се направи, самият език те кара да пееш добре, защото има гласни, те са: о, а, у, е, и. Като се пее на италиански, е много по-лесно да се пее добре и е много по-естествена техниката от едно време.