Как България стана фаворитът на СССР, който я дондуркаше, подаряваше й по половин милиард тогавашни долара – нещо като 5 млрд.евро днес, даваше и нефт и газ почти без пари, от чийто реекспорт печелехме още стотици милиони в зелено? Всичко стана заради Карибската криза през 1962 година. Къде е Куба, къде сме ние и какво общо могат да имат ще попитате вие? Е, ние ще отговорим.

Всички днес започват историята за Карибската криза, която изправя света на косъм от ядрена война, както никога преди и след това, от напрежението около Куба заради инсталирането там на руски, тогава съветски, ядрени ракети.
А всъщност всичко започва, когато САЩ правят в Турция прочутата до днес база Инджирлик, откъдето на 15 юли – точно преди месец, започна и беше ръководен опитът за преврат срещу президента Ердоган. Там са инсталирани и остават до днес 51 якети с ядрени бойни глави. Защо точно там? Когато чертаят схемата, американските геополитици наричат Инджирлик „подкоремието на червената мечка”. В ролята на звяра е „империята на злото” или иначе казано СССР. Турците също са доволни. За разлика от нас вече десет и в следващите десет години, те печелят доста добре от американските бази на тяхна територия и наистина ги управляват съвместно.

За пръв и последен път в своята нова история страната ни се възползва

от своето географско положение, което иначе наричаме стратегическо, ресурс, съкровище и как ли не още. Ала пари от него не правим. Като хитър управник Тодор Живков предлага или се навива – това няма как да знаем, руснаците да настанят у нас свои ракети, насочени от своя страна срещу комшиите ни от югоизток. Срещу това вземаме огрони пари, природни ресурси без пари, строят ни заводи, дават ни ноу-хау в цялата промишленост. А Тодор Живков се бетонира на власт за 3 десетилетия напред, до самия край на социалистическия блок в края на 1989 г.  Базата ни в Змейово, по настояване на Турция, беше нарязана с все ракетитите на старо желязо на ръба на вековете. Това бе едно от условията ни за влизане в НАТО. А покрай съпротивата си около казуса ген. Марин и реалната си, не виртуална като на новия червен генерал Радев оставка, стана вицепрезидент на Георги Първанов.
И докато цялата тази работа на Балканите се разиграва през 1960-61 година, светът насочва вниманието си към Куба. Дошлият като на шега на власт на 1 януари 1959 г. млад лидер Кастро е отявлен антиамериканист от гимназията. Станал премиер, той превръща тази своя теза в национална политика, предизвикан от ембаргото, което налага на неговия режим САЩ. Причината е, че американците са подкрепяли военната диктатура на ген. Батиста, както още много хунти в Латинска Америка – в Бразилия, Аржентина, Уругвай, Парагвай, десетина години по-късно в Чили и къде ли не още. Те не могат да приемат пробив в системата, защото знаят, че желаещи да последват примера няма да липсват. Смятат, че ще задушат Кастро и неговата власт за броени седмици, най-много месеци. Но не би. Фидел се обръща за помощ към СССР. В Москва го приемат с готовност. Макар и селяндур, съветският лидер Никита Хрушчов се радва като дете на огромния шанс да забие червеното знаме в Западното полукълбо, само на 90 км от щата Флорида.