Докато гледах „Те живеят в нощта” на човека – филм Бен Афлек (ами такъв е, след като е решил, че може да изнесе на плещите си четирите най-важни роли в създаването на един филм) се чудех защо го е направил, пишат от EVA. Какво го е провокирало, какво го е вдъхновило. Какъв е смисълът след класики като „Кръстникът” на Копола и „Казино” на Скорсезе да предлагаш на зрителите един толкова ординерен, тривиален прочит на най-обикновен гангстерски сюжет. Вярно, добре надиплен, добре структуриран – в равномерен, леко епичен ход (усещане, което се подсилва от наличието на задкадровия глас на разказвача, понеже наличието на „разказвач” е един от основните белези на епоса по принцип), без неуместен психологизъм, с точните актьори в точните роли – особено Ремо Джироне в ролята на могъщия бос Масо Пескаторе. Предполагам много от вас си спомнят Ремо Джироне като Тано Кариди от култовия мафиотски сериал „Октопод”. Също така Ел Фанинг, Сиена Милър, Брендън Глийсън - отлични актьори, адекватно намерени и овладяни. Та всичко си е на мястото, умело, занаятчийски пипнато, но какво от това?

„Те живеят в нощта” не ни предлага никаква нова гледна точка, поради което прилича повече на сравнително умно направен „колаж” от сюжетни мотиви, взети от различни гангстерски и мафиотски филми. Тафталогичен е дори в чисто визуално отношения – прилича на повечето филми, чието действие се развива в тези среди по времето на Голямата депресия. Едно двучасово дежа вю. Да не говорим, че през 2015 г. се появиха два нови филма със сходен сюжет – „Легенда” на реж. Брайън Хелгеланд с Том Харди в главните две роли и „Черна служба” на Скот Купър с Джони Деп като и в двата филма актьорите в главната роля са приковаващо харизматични, ултимативни, незабравими. Нещо, което не може да се каже за Бен Афлек и честно казано май никога не е могло.

Афлек просто не носи, или пък не е успял да открие в себе си нещо, което да го извади от образа на доброто момче и да му даде малко противоречивост, малко бруталност.