Тези дни БНТ излъчи едно от малкото смислени неща, финансирани от многото милиони, които й даваме всяка година. Филмът Съдилището на Стефан Командарев не е просто филм и не е интересен само, защото друг негов ще грейне на екрана в Кан след броени дни във втората фестивална селекция Особен поглед.

Той разказва как граничарите ни станаха трафиканти, как сме нация от бежанци от самите себе си, как умира държавата, където корупцията е норма, а нежеланието да влезе в системата струва на всеки бедност и даже живота и, разбира си, по ботевски "свестните у нас считат за луди", а грешниците на практика понякога се оказват праведници и обратно.

Иначе Съдлището изобщо не е филм, то е един чукар на предела между България и Турция.

Чукар, от който човек може да се самоубие или да го самоубият. А може и да се радва на приказна природна красота. Стига да не е беден, ограбен, озлобен и врагуващ с другите и със себе си, каквито, уви са повечето от нас - българите. Който не е гледал филма, ще намери начин да го види и има защо - съзнателно не разказваме историята, нито правим "звездна реклама".

Макар да трябва да се признае: Асен Блатечки може да се е предавал на много екранни чалги, но в Съдилището е актьор и то от класа. За Мики Манойлович всичко е ясно.

Нас повече ни вълнува смисъла и актуалността на цялата тая работа, въпреки че филмът Съдилището не е съвсем нов.

И все пак дава надежда, че съдещите днес скоро ще бъдат съдени. Обратното също е вярно. Измъкване няма. Има само отлагане.