В богатата колекция от вестници на Антонио Станоев, побрала периодични издания от век и половина, се съхраняват и десетки юбилейни броеве с неизвестни факти за възрожденци, поборници, политици на нова България и културни дейци, чието дело е покрито от патината на историята. Повечето от тях са издавани по повод на годишнини от началото на политическата или творческата им дейност или пък от кончината им и в тях са публикувани разкази, спомени и оценки на съученици, съратници, приятели, историци и дори политически опоненти.

Документалната книга на издателство "Книгомания" „Забравени страници за незабравени българи“ включва откъси за 30 личности, оставили трайна диря в българската история, политика и култура в годините до политикоразделната 1944 година. Общото между тях е преди всичко вярата в правотата на техните дела, с които дават своята дан за развитието на България. Поради някои особености на народопсихологията ни, те често са ставали обект на присмех, завист и омраза. Преди повече от 120 години писателят Константин Величков ще се омерзи от родните политически нрави и ще се самопрокуди от родината си. Ана Карима пък ще определи един от основателите на българския социализъм като „полуинтелигент с турско възпитание“. Не само заради това някои от разказите звучат твърде поучително и за съвременниците ни.

Ще научите също защо Йосип Щросмайер съветва братя Миладинови да се откажат от гръцката азбука и да издадат „Български народни песни“ на родния си език. Интересна и далеч от налаганите дълги години представи е трактовката на въпросите „Кой български поет създаде Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Васил Левски и Христо Ботев?“ и „Кой извади гениалния поет-революционер от забвението, в което е изпаднал след 1878 г.?“

На неоспорими документи лежи и отговорът на въпроса „От какво умря Захари Стоянов в Париж?“, а пък приятелят му Стефан Стамболов нареди двуседмичен траур в България. Книгата „Забравени страници за незабравени българи“ се спира и на делата на други политици с разкази за това кой наложи осемчасовия работен ден в страната, защо цар Фердинанд повишава в чин генерал един достоен българин и след ден го убеждава да направи държавен преврат, и как паметникът на политика, предотвратил погрома над София по време на Войнишкото въстание през 1918 г. бе подменен с този на вдъхновителя на бунта.

Любопитни са редовете за това какво сдобри непримиримите литературни врагове д-р Кръстьо Кръстев и Иван Вазов и защо заради признателност към Пейо Яворов арменците участват със своя рота в Балканската война. Много са догадките, но няма категоричен отговор поради каква причина не се сбъдна мечтата на Алеко Константинов да бъде оценен по достойнство. Пак заради различни художествени критерии са изгонени от националната ни опера позналите световна слава певци Христина Морфова и Петър Райчев. Художникът Иван Милев пък ще се разочарова от факта, че битува като просяк, макар да се чувства цар. За житейските и творчески неволи обаче сякаш нехае Борис Руменов, когото съвременниците му ще определят като благодател на вечно начумерения български народ.

Отправна точка при написването на тази книга са възпоменателни броеве от богатата колекция на Антонио Станоев и най-вече поместените в тях спомени на съвременници. Наред с това са използвани факти и документални материали от Стенографските дневници на Народното събрание, отдел Български исторически архив на Националната библиотека и Държавна агенция „Архиви“.