Витоша - Ню Отани, София - Мицукоши - последните години на соца минаха под знака на Япония у нас, символизирана от тези марки. Заради това бестселърът на 80-те беше книгата За Япония като за Япония на проф. Марко Семов. Как са нещата днес - къде са те, а къде сме ние - конкретно и изобщо?

 

Снимката е от приказната градина на токийския Ню Отани, по чийто образ и подобие точно преди 40 години бе направен софийският хотел със същото име с прекрасната му градина. Да, в Акасака в Токио тя е голяма 400 дка, засадена е преди 400 години от истински самурай и граничи с парка на императорския дворец от другата страна на улицата. А у нас е 30 дка и граничи с небостъргача на Артекс от другата страна на улицата. Ню Отани в японската столица беше пълен до последното легло от 3000 в разгара на лятото, а българската Маринела, бившият Витоша - Ню Отани е в нисък сезон...

 

Мицукоши пък продължава да бъде звездата на най-лъскавия шопинг и офис район на Токио - Гинза, нищо че на крачки от него има 10-етажен Армани, Гучи, Диор, Ботега Венета - всичките толкова големи, колкото никъде в света. Докато нашият ЦУМ, с който японската верига универсални магазини имаше партньорство за ноу - хау и производство на приятни стоки, които имаше представени във всеки български дом, хич го няма - празнее и агонизира, погребан от не особено впечатляващите ни молове.

В Япония си купихме (от специалното отделение за него в супермаркет в Хамада) българско кисело мляко, което определено е по-добро от онова, което ядем в родината на "бялото злато". Търговският гигант Мейджи го произвежда по оригинална рецепта с бг бактерията, за която плаща луди пари на нашата държавна LB, та да хрантути партийци, оставила чужди и наши фирми да унищожават "това, което имаме" като национална гордост и да го блъскат със сухо мляко и какви ли не още гадости. 

Апропо, до касите във всички супермаркети в Япония предлагат пластмасови лъжички за онези, които - също като нас, нямат търпение да вкусят онова, което в Страната на изгряващото слънце, както и в повечето други по света, наричат с прекрасната прабългарска дума "йогурт" (други такива са "черга" и "тояга" например ). Защото е една от най-полезните храни, които някога човекът е създавал.

 

Та, както личи от трите примера, които дадохме за онова, което ни свързваше с Япония "преди демокрацията" , нещата са доста безрадостни. Страната на изгряващото слънце си е пак супер напреднала, колкото беше за готовите да убият приятелството си, за да я видят герои на Стефан Данаилов, Велко Кънев и Антон Радичев от прекрасната кинокомедия от "японските" 80-те години на соца. Даже е много по-напреднала, отколкото беше спрямо нас. А България е изгубила и малкото, което я сближаваше с тази удивителна империя. Тя си върви напред, нас никакви ни няма. 

 

Изобщо, цяла България напоследък се е превърнала в нещо като ЦУМ - нещата уж са си като преди, погледнати отвън, ама отвътре е празно - и по дух, и по тяло.

По тази причина навремето професорът беше написал за Япония като за Япония. А ние пишем за Япония като за България.

 

Токио - София