Носителката на „Оскар“ Джулиан Мур е лицето на ноемврийския брой на Vogue Adria. В обширен портрет с нейни откровения актрисата говори за подценяването на женските истории в киното, предизвикателството да изиграе начинаеща в The Debut и доверието, което я свързва с режисьорите Тод Хейнс и Том Форд.

„А женската публика? Какво иска да гледа?“ С този въпрос Джулиан Мур оспорва една от упоритите представи в киното: че женските истории имат по-малко значение, а героините трябва непременно да демонстрират изключителна сила или да постигнат нещо грандиозно, за да заслужат вниманието ни.

В речта си при получаването на наградата Women In Motion, връчвана от Kering и фестивала в Кан, актрисата поставя под съмнение именно това очакване. След повече от четири десетилетия пред камерата нейните роли показват колко много може да се случи в наглед обикновен момент: докато една жена прави торта, чака отговор или опитва да продължи разговор, който вече е поел в болезнена посока.

Мур е лицето на ноемврийската корица на Vogue Adria. Фотосесията в Ню Йорк, заснета на лента от Клои Чипендейл, черпи вдъхновение от старото кино и фотографиите на Петер Линдберг. Около нея работят хора с десетилетия опит и други, които тепърва започват. Актрисата се отнася към всички с внимание и превръща снимките в общо усилие, в което всеки има място.

„Справи се чудесно“, казва тя на човек от екипа. Подобно насърчение от носителка на „Оскар“ остава в паметта. Зад звездата стоят сценографи, фризьори, гримьори, стилисти и изпълнители, чиито имена обикновено забелязваме едва на финалните надписи. Мур добре осъзнава колко много труд е необходим за всеки кадър.

В новия филм на Джеси Айзенберг „The Debut“ актрисата получава необичайна задача: да убеди зрителите, че не умее да играе. Нейната Мона Фридман се включва в местна любителска театрална трупа, а желанието ѝ да бъде на сцената първоначално далеч надхвърля способностите ѝ.

Така една от най-големите актриси на своето поколение трябва да изиграе начинаеща с всичките ѝ несполучливи опити, неловки паузи и преиграване. Мона едва намира място за ръцете си, колебае се и се препъва в репликите. Мур не прескача неудобството, а го превръща в същината на образа.

На премиерата в Телърайд публиката избухва в аплодисменти още по средата на прожекцията. Поводът е сцена, в която режисьорът на любителската постановка Джери, изигран от Пол Джамати, се опитва да накара Мона убедително да поиска наема си. Същата реакция е описана и на прожекциите за пресата в Торонто.

В началото Мона произнася думите почти извинително. Постепенно в гласа ѝ се появява гняв, който изненадва и самата нея. Променят се стойката, погледът и отношението ѝ към човека отсреща. Репликата, която едва е успявала да изрече, вече не може да бъде пренебрегната.

„Почти никога не получаваш подобни възможности, с такъв материал“, казва Мур при представянето на филма в Торонто. Айзенберг пише сценария специално за нея. За трудния монолог предварително ѝ предлага аутокю, за да не превърне подготовката си единствено в тревожно заучаване на текста.

На снимачната площадка тя в крайна сметка не се нуждае от помощното устройство. „Бях достатъчно спокойна, за да усвоя текста без страх“, обяснява актрисата. Самото знание, че може да получи помощ, я освобождава от напрежението, което иначе би я накарало натрапчиво да повтаря репликите.

Колкото и спонтанна да изглежда сцената, тя не е импровизирана. „Всички ни питат дали сме импровизирали, а аз отговарям: „О, категорично не.“ Джеси е като братя Коен.“ Заекването, повторенията и все по-освободеното поведение на Мона следват точно разписано развитие. Мур трябва да го спази и едновременно да създаде усещането, че всеки нов опит възниква в момента.

За героинята си тя говори с обич, а не с превъзходството на опитна актриса към начинаеща. „Обичам Мона. Мисля, че във всички нас има по малко от нея“, казва на лондонската премиера. Решението на тази жена да се запише за постановката е опит да намери нещо, което ѝ липсва, без още да знае точно какво.

Театърът ѝ дава конкретна задача, хора, с които да я изпълни, и причина да се върне на следващия ден. Още преди да разбере дали може да играе, Мона получава възможността да се посвети на нещо просто защото го желае.

Филмографията на Мур е изпълнена със срещи с режисьори, които работят по съвсем различен начин: Робърт Олтман, Пол Томас Андерсън, Тод Хейнс, Том Форд, Дейвид Кроненбърг и Педро Алмодовар. В една и съща кариера има място за „Големият Лебовски“ и „Часовете“, за динозаври и за екзистенциална катастрофа в безупречно подредена всекидневна. Сериозното отношение към професията при нея включва и готовността да бъде много смешна.

Началото е в телевизията. През 80-те тя играе две полусестри в сапунената опера „As the World Turns“. През следващото десетилетие присъствието ѝ в киното става все по-отчетливо: от „Short Cuts“ на Олтман до Амбър Уейвс в „Буги нощи“ на Андерсън. Амбър е порноактриса, която се опитва да бъде майка и на колегите си на снимачната площадка. Мур ѝ придава топлота, която може едновременно да е искрена и да натежава на околните.

С Тод Хейнс изгражда особено дълбоко разбиране за жени, които още не могат да обяснят какво се случва с тях. Първият им общ филм, „Safe“ от 1995 г., проследява Карол Уайт. Привидно удобният ѝ живот постепенно се свива, докато тя развива свръхчувствителност към химикалите във всекидневната си среда. Околните предлагат диагнози и обяснения, а на Карол ѝ става все по-трудно да назове собственото си преживяване.

„Не е нужно да си обясняваме един на друг какво имаме предвид“, казва Мур за работата с Хейнс. Това разбирателство продължава повече от 30 години. Още при прочитането на „Далеч от рая“ тя чува в главата си как трябва да говори Кати Уитакър. Преди да обсъдят ролята, моли режисьора първо да я изслуша. Оказва се, че си представят едно и също.

Кати знае как да посреща гости, да поддържа разговор и да създава впечатлението, че всичко е наред. Когато разбира, че съпругът ѝ е гей, а близостта ѝ с градинаря предизвиква осъждане, тези усвоени навици остават последната ѝ опора. През същата 2002 г. в „Часовете“ Лора Браун едва понася домашните задължения и семейните очаквания. Дори приготвянето на торта за рожден ден се превръща в изпитание дали е съпругата и майката, която се очаква да бъде.

И двете героини прекрасно знаят какво би трябвало да ги прави щастливи. Това обаче не им помага да се чувстват така.

С Том Форд Мур споделя друг вид дългогодишна близост. „Обичам да прекарвам време с него. Той ми е стар приятел и е много забавен“, казва тя. Форд описва приятелството им чрез собственото си разграничение между хората, с които обядваш, тези, с които вечеряш, и онези, с които можеш да пътуваш. Двамата прескачат първите два етапа.

За режисьорския си дебют „Самотен мъж“ той пише ролята на Чарли с мисъл за нея. Много преди това Мур подкрепя желанието му да прави кино. „Участвам, каквото и да е“, му казва тя, както той по-късно си спомня. Предстои им нова среща в „Cry to Heaven“, екранизация на романа на Ан Райс за певците кастрати във Венеция през XVIII век.

В „Все още Алис“, за който печели „Оскар“ през 2015 г., професорка по лингвистика започва да губи думите си. Въпросът за идентичността се проявява чрез съвсем конкретни промени: работа, която вече не може да върши по същия начин, разговор, който става труден, всекидневна задача, за която внезапно се нуждае от помощ. Алис се опитва да запази правото сама да взема решения, докато другите все по-често трябва да решават вместо нея.

Поставени една до друга, тези роли показват колко различни преживявания се побират в общото определение „сложни женски образи“. Една жена тепърва разбира какво иска, друга няма възможност да го постигне, трета пази онова, което знае за себе си, а четвърта прави всичко, за да избяга от това знание.

Точно последователността на тези избори отличава Джулиан Мур. Героините ѝ не се нуждаят от грандиозно събитие, за да задържат вниманието. Достатъчно е какво ще признаят, какво ще премълчат и какво ще направят в следващия миг.

Източник: Vogue Adria