Четох някъде, че Мартин Скорсезе проявявал тежка форма на носталгия по гангстерските времена в „Ирландецът“. Явно написалият тези слова или не е гледал, или силно му е убягнал смисълът на новия филм на режисьора.

Темата за ъндърграунда в Ню Йорк от средата на миналия век, където италианските преселници в САЩ често влизат в пререкания с ирландските такива, съвсем не е нова за Скорсезе. Самият той произлиза от този свят, затова и не е изненада, че в един от най-добрите му филмови шедьоври мафиотските мотиви са отново водещи, предава Монитор.

Мартин Скорсезе не би имал обаче статута, с който се ползва днес, ако това, което прави, са просто гангстерски филми. „Ирландецът“ е всъщност приказка, но за възрастни. А моралният въпрос за лоялността разяжда не само главния герой Франк Шийрън (Робърт де Ниро), но и зрителя, който получава възможността заедно с него да разсъждава: „А аз на кого бих останал верен?“

Малко по-статичен, отколкото го помним в някои от най-добрите му колаборации със Скорсезе – такъв е Робърт де Ниро в „Ирландецът“. Това не е учудващо, предвид, че колкото и подмладяващи технологии да бъдат използвани върху кожата и лицето му на екрана, физическата активност на изпечен наемен убиец си остава (можем само да предполагаме) предизвикателство за 76-годишен човек. Това обаче се вписва прекрасно и в самия сценарий, където Франк е представен като мъж, който контролира до съвършенство – с редки изключения – емоциите си, но реши ли да действа веднъж, окото му дори не потрепва. Надали за някого е изненада, че Де Ниро се потапя максимално в образа на човека, който дори и останал да гние в самота, не успява да си наложи да почувства разкаяние за престъпленията си. „Не е нужно да съжаляваш. Кажи само, че съжаляваш“, гласят думите на младия свещеник, който сякаш полага всички усилия, за да внесе мир в последните дни на Ирландеца.

Филмът следва представената хронологична схема от книгата на Чарлз Бранд, която въпреки че у нас се подвизава със заглавието на лентата, в оригинал всъщност носи името „Чух, че боядисваш къщи“. Именно тази фраза ще се запечата в съзнанието ви още с първите няколко сцени, показващи бруталното й преносно значение. Действието се развива като филм във филм, във филм, във филм, но чудесният монтаж, начело на който застава любимката на Скорсезе Телма Шунмейкър ни помага да навигираме достатъчно добре из заплетения разказ.

Не можем да подминем и невероятните превъплъщения на останалите големи имена в каста на заглавието. Ал Пачино е темпераментният профсъюзен шеф Джими Хофа. Мрази, когато някой закъснее за среща и трудно понася употребата на алкохол в негово присъствие, което провокира колегите му да „инжектират“ водка в плодове. Хофа и Шийрън са свързани от рядко срещано приятелство, градено най-вече на основата на лоялността един към друг. Ако има някой, който служи като scene stealer (крадец на вниманието в сцените), макар и във втората половина на филма да е оставен на по-заден фон, това е Джо Пеши. Него виждаме в ролята на Ръсел Буфалино, човекът, който проправя пътя за първите стъпки на Франк в света на ъндърграунда. Страхотният актьорски състав се допълва още от имена като Рей Романо, Харви Кайтел, Ана Пакин и др.

Филмът е с впечатляваща продължителност от три часа и половина. Всяка секунда от тях обаче си заслужава да се види, пък макар и на малък екран. „Ирландецът“ е финансиран и разпространяван от стрийминг платформата Netflix, заради което има едва няколко прожекции (квалифициращи го за „Оскар“) в киносалоните в САЩ. Но дори и на екрана на лаптопа, предвид че Скорсезе силно препоръчва да не гледаме на смартфона, елементът на изненада при проявеното насилие е все така силен. И от тази гледна точка режисьорът е майстор – той успява да внедри моменти на агресия за части от секундите точно когато най-малко очакваме. А когато предвкусваме експлозията..., тя така и не се случва.