Холивудската звезда Деми Мур разказва разтърсващата си история в дълбоко откровен, интимен и емоционален мемоар. За славата и сложния баланс между кариерата и семейството, за оцеляването, за феноменалния живот на една силна жена.Автобиографията й „Всичко, което съм“ излезе и в България с печата на издателство „Ера“.

„Снимките на „Ангелите на Чарли“ бяха в Ню Йорк. За пръв път от много време се забавлявах и бях предимно в женска компания. Беше пролетта на 2003 година и току-що бях приключила снимките за корицата на „Вог“ с Марио Тестино. Приятелката ми Сара Фостър ме покани на вечеря с нейни приятели. Спомена, че ще дойде Аштън Къчър, чиято звезда изгряваше. Той се беше прочул с предаването със скрита камера „Punk’d“ и беше дошъл в Ню Йорк като водещ на „Сатърдей Найт Лайв“.

Събрахме се в стаята му преди вечерята. Току-що беше свършил репетицията и си беше взел душ. Разхождаше се най-спокойно по хавлия. По едно време излязох в коридора, за да се обадя на дъщерите си. Тъкмо им пожелавах лека нощ, когато вратата се отвори, Аштън надникна и като чу с кого говоря, каза:
– Не съм чувал нещо по-трогателно!

Закачливото и непринудено момче предизвика интереса ми. По време на вечерята не спряхме да говорим. Разказа ми за детството си сред царевичните поля на Айова, за амбициите и целеустремеността си. Беше висок, леко чорлав и подобно на мен, започнал кариерата си като модел. Харесах лицето му заради особения нос – беше го чупил няколко пъти, – но най-много ми допаднаха топлотата, липсата на превзетост и въодушевеността му. Разговорът ни беше увлекателен и когато другите си тръгнаха, аз го поканих в апартамента в „Сан Ремо“, който бях получила при бракоразводното споразумение. Мебели почти нямаше, но пък гледаше към Сентрал Парк и заемаше цели три етажа. Продължихме разговора и макар да се познавахме само от вечерта, вече се чувствахме близки и помежду ни прехвърчаха искри. Човек не среща всеки ден някой, с когото да изпитва както естествена взаимност и спокойствие, така и дълбоко душевно вълнение. Призори заспахме един до друг.

На другия ден Аштън имаше репетиция за „Сатърдей Найт Лайв“, а аз трябваше да се върна у дома, за да гледам училищното представление на Скаут. Пращахме си съобщение след съобщение, сякаш играехме с балон, който не спирахме да подхвърляме, за да не го изпуснем. Самолетът ми не излетя – оказа се, че се задава буря четвърта степен. Кой знае, може би съдбата не искаше да ни раздели... Пратих му съобщение: „Няма да повярваш, но полетът е отменен. Искаш ли да се видим?“

Аштън дойде веднага след края на шоуто.

Бяхме много заети и не се срещахме няколко седмици след това, но непрекъснато говорехме по телефона. Любовта ни беше точно такава, каквато исках – истинска, чиста и дълбока. Благодарение на престоя в Хейли бях опознала себе си и се усещах спокойна и уверена. Надявах се, че най-сетне животът ме е срещнал с моята сродна душа.

Аштън беше на двайсет и пет, а аз на четирийсет, но разликата в годините не се чувстваше. Имахме пълен синхрон от първия миг на запознанството. На двайсет и пет години аз бях вече майка, от момиче изведнъж се превърнах в съпруга и в родител. С Аштън сякаш се озовах някъде назад във времето и все едно преживях пропуснатото в младостта.

Той не беше вятърничав, а разумен и съсредоточен в плановете за бъдещето младеж. Не съм срещала по-голям работяга от него, и също така трудолюбието му беше заразително.

Няколко седмици след първата ни среща се видяхме в Ел Ей. Само докосването на ръката му ме възпламени – толкова силни бяха чувствата ни. Стараехме се да избегнем вниманието на папараците, които не биха ни оставили на мира – имахме голяма възрастова разлика, а аз отсъствах дълго от фокуса на камерите, докато Аштън стана много известен покрай „Punk’d“. Предупредих го, че ще имаме неприятности с таблоидите, но това не го притесни. След време обаче ми призна, че ако е знаел какво ни чака, щял да си помисли дали да се обвързва с мен.“