- Можете да го кажете, защото сте далеч от живота в Париж?

- Вече водя обикновен семеен живот, живот на неоселянин или на пост-декадент (смях). Това е моментът, в който осъзнаваш, че старият свят е мъртъв, но всъщност нямаш желание да бъдеш част от новия. Ако хората искат да се майтапят, то е защото знаят, че човечеството организира собственото си изчезване. Ла Боеси пише в своето “Разсъждение за доброволното робство”: “В интерес на властта е да забавлява народа, за да го държи в подчинение”. Това е идея, която датира от ХVI в. и все още е валидна…

 

- Значи избрахте бягството?

- Избягах, за да отида на хубаво място, където животът е по-евтин и децата ми виждат небето, морето и планините. А също така имах желание да опитам друг живот преди да пукна. Всеки жест, който правим, е насилие срещу околната среда. Но това вече го казах в “99 франка” преди двадесет години. От петдесет години знаем, че икономическа система, основана на растежа, няма да издържи на планета с ограничени ресурси. Не можем да кажем, че не сме били предупредени. Героят ми Октав вече живее на село. И когато отиде в Париж, пие, взема наркотици, ходи по проститутки или следва музикални групи. Иска да чука, но не може. Всъщност той се издънва, защото е нещастен, когато е без жена си и децата си.

 

- Това ли преживяхте?

- Да, така мисля. Понякога. За щастие, не през цялото време. Напуснах Париж, защото беше така или продължавах да излизам всяка вечер. А когато си минал 50-те, в един момент си видял всичко. Очаквам да живея 79 г., като всички мъже. Така че в най-добрия случай ми остават 25 години. Но с всички глупости, които съм правил, вероятно ми остават само половината.

 

- Книгата разказва и за сексуалната мизерия на Октав. Това почит към #MeToo ли е?

- Израснах през 70-те г. на пълна сексуална свобода. Октав идва от този свят. Когато се озовава

 в днешна Франция, той вече нищо не разбира. Прелъстяването днес не е същото, младите вече не ходят по заведения, говорят си с часове в социалните мрежи, в Tinder. А аз нямам тези кодове.

 

- Все пак #MeToo помогна за свободата на словото на жените.

- Имам две дъщери, аз съм “за” жените да могат да говорят. Но все пак смятам, че когато имат проблем,  трябва да говорят по-скоро с полицията, отколкото с пресата. Един хаштаг за нищо не служи. Преди петнадесет години бях съдебен заседател в углавния съд в Париж и трябваше да отсъдим по едно изнасилване. Хубавото на правосъдието е, че изслушва и двете версии. Момичето, което плачеше, после момчетата, с белезници, които разказваха. Всеки излага своята версия на фактите. ДНК-то изобличаваше подсъдимите, аз поисках максимална присъда и мисля, че все още са в затвора. Това, което не се получава при дигиталното правосъдие, е, че имаме само версията на жертвите. Дигиталният съд казва на обвиняемия: “Трябва да цензурираме филмите ви, да забраним книгите ви”. Системата на правосъдието в присъствието на двете страни е прогрес, защо да се отказваме от нея? Сега един човек сочи с пръст друг човек и животът му свършва. Колкото за това, мисля, че преди беше по-добре.

 

* Авторът има предвид “Похода на солидарността” в Париж след атентатите от януари 2015 г. (бел. ред.).

 
Със съкращения

Превод: Гласове