Роберто Кавали разкрива своята душа в автобиографичната си книга, която е удоволствие да прочетеш - на места е романтична драма, другаде преминава в чиклит, на места е истински екшън. А това, което свързва отделните истории в нея, е любовта, пише eva.bg.

рез 1964 г., на 24, Кавали се жени за Силванела Джовани, студентка като него в Академията по изкуствата във Флоренция. Отгледана от банков чиновник, работещ твърдо до 5 часа следобед, Силванела не разбира как съпругът й може да вложи всичките си средства в ателие и да прави денонощно експерименти с печат и рисунки върху кожа, които не му носят пари, как може да изчезва с дни, за да пътува и рисува, за да се "вдъхновява". Тя смята заниманията му за безсмислени. Раждат им се две деца, а след 10 години се развеждат.

Някъде там, около развода, започва и връзката му с Хава, модел и ортодоксална еврейка. Това е и периодът, в който Кавали бере първите плодове на труда си и естествено, си купува бяло ферари, за да пътува до Сен Тропе, където току-що е открил бутик, а срещу бутика е закотвена 12-метровата му яхта.

Покрай пътуванията му до Париж, където представя колекциите си, и Ню Йорк, където прави грандиозен бутик в стил Кавали, разбира, че Хава е заминала за Израел и няма намерение да се връща. Безумно влюбен, той не може да я изхвърли от мислите и сърцето си и изпада във все по-дълбока депресия. И един ден решава да се самоубие в компанията на класическа музика, домашното си куче Вълк и маймунката Чита. Ето я историята:

"Постепенно изпадах в дълбока депресия. Навярно не ставаше дума само за Хава или за страх от самота. Музиката на Шопен ме отнасяше в някакви облачни светове! В главата ми се рояха множество най-различни мисли. Моето кредо да довеждам всичко докрай ме караше да се чувствам господар на живота си.

Веднага се хвърлях с всички сили, щом изникнеше проблем. Защо сега се чувствах победен и неспособен да се изправя на крака?

Въобще не можех да си представя, че разликата между две религии може така рязко да промени живота ми. Тази мисъл ме лишаваше от желание да живея. Или моите похождения на планетата Земя вече наближаваха края си и аз се бях изморил прекалено, за да започна нещо ново?

Всъщност бях съвършено обезсилен и не можех да приема несправедливостите, чието бреме човечеството влачи от векове, но все пак се бори с тях. Може би Богу беше угодно да ме подложи на такова изпитание? Забелязах, че всичко, за което мислех, беше по-голямо и по-силно от мен.