Колкото и да гледах, не успях да видя Бога върху лицата на хората, но усещах, че Той трябваше да е някъде много наблизо, иначе лицата не биха били нито толкова радостни, нито толкова красиви.

После, с течение на годините, забелязах, че звукът на великденските камбани се измени. Дори веднъж попитах дали не са ги сменили. Казаха ми, че са същите, че нищо не се е променило. А на мен все ми се струваше, че или не бяха същите, или нещо беше станало вътре, със самите тях. Звукът им стана по-тежък, изчезна прииждащата безспир радост и сякаш камбаните престанаха да се смеят. Това беше друга камбанена музика, но не по-малко красива, не по-малко разтърсваща. Звуците бяха по-кротки, по-спокойни и плуваха в по-гъст въздух, който ги приглушаваше. Имаше някакво странно разстояние между мен и тях. Те бяха пропити с размисъл и изглеждаха някак затворени в себе си, отчуждени. Вече не мислех, че камбаните сами бият и бях твърде наясно с човека, който стоеше зад тяхното движение.

На Великден хората пак се стичаха, но крачките им бяха по-бавни и лицата по-замислени. Върху устните им имаше повече мълчание, а върху лицата им повече мрак. Шествието и хорът отново бяха внушителни, но тъмнината зад свещите беше по-гъста и може би не идваше само от нощта. Тогава за първи път в камбанените звуци и в цялата великденска служба долових безпокойството. Нещо неизбежно приближаваше към нас. Но това не беше възкръсналият Бог…

Беше войната, бяха бомбите и един мъртъв, беззвучен Великден в един мъртъв, беззвучен град. Каква странна картина представляваха църквата и площадът в тази призрачна 1944 г. Беше ослепително слънчев ден, между паветата беше избуяла трева и изглеждаше, че площадът внезапно се бе превърнал в странна ливада. Потъналите в тревата павета приличаха на мънички надгробни камъни…

И когато след нови години камбаните звъннаха, отново бях поразен от звуците им. Те не тичаха повече по площада, а падаха тежко от камбанарията като мокри есенни листа. Дотогава знаех, че само погребалните камбани са тъжни и не можех да повярвам откъде дойде тази тъга и във великденските камбани. Нали Възкресението беше надеждата? А нали в надеждата има бодрост, има упование, има енергия. Не може да има тъжни надежди. В момента, когато надеждите станат тъжни, те не са повече надежди, те умират и са вече униние и отчаяние.

Тъгата просто висеше върху всеки камбанен звук. Беше увиснала като олово върху него. А внезапно ревнали мотори по околните улици сякаш преграждаха простора на музиката. Бях убеден, че ако камбаните зазвучеха както преди години, те щяха да надвият шумотевицата, щяха да я изтласкат далеч назад. Но, уви, камбаните не желаеха да се борят, а се затвориха в своята камбанария, сякаш искаха да се изолират от онова, което ставаше извън църквата.

Хората, които пристигаха за Великденска служба, се движеха бързо, като че преминаването на площада ги плашеше. Те се озъртаха често и бяха ужасно мълчаливи.

На Разпети петък камбаните звучаха странно, сякаш да подчертаят, че това беше денят на Голготата. От камбанарията слизаше жестока истина и ние тръпнехме обзети от черни предчувствия.