Интуицията е онова подсъзнателно, което се появява при съзнателното ни отхвърляне на спонтанност, заради вътрешните ни затвори и страха да предизвикаме обществото. Такава е логиката на световноизвестния психоаналитик Пиер Дако.

Тя се явява според него „защитен екран” пред тревожността ни да не сбъркаме, ако се отдадем на спонтанност, за да получим освобождение чрез искреност и непринуденост, казване на онова, което мислим, вършене на очевидно, но непоискано добро и т.н.

Какъв е лайфхакът, когато интуицията ни покаже, че е по-добре да бъдем самите себе си и да бъдем верни на себе си, а не да се представяме с маската, която обществото очаква от нас, както и свързания с нея начин на говорене, поведение, демонстративно мислене и изразяване?

Прост е! Усмивка!

Опитите на психоаналитика с негови пациенти показват, че когато се научават отново да се усмихват спонтанно, това на пръв поглед учудва другите – познати и непознати, които очакват/изискват сдържаност и липса на спонтанност. Тя обикноено води до Спонтанна усмивка в отговор и поне за малко освобождава и другия от страха му от спонтанност.

Така лесно разбираме за миг, че много често причината за нашите проблеми/страхове/стрес/тревожност не е в другите, а е в самите нас – много важно и много либерализиращо признание и обозначаване на проблема като половината от решението му.

С използване на интуицията, след първата крачка с усмивката, ние лесно се насочваме по нови пътища към нови цели, които вече не са външно обусловени, а са лични, вътрешно необходими и присъщи, които ни правят щастливи дори само по пътя към тях.

Освобождаването по този път от вътрешните ни затвори, за които вече разказвахме, може да бъде наречено и облекчение. Други имена, които хората използват да опишат състоянието са също Спокойствие и дори Щастие.

Това пък поражда допълнително удовоствие, което наричаме също Радост от живота, от действието и от взаимодействието, от споделянето, от участието, от правенето, от полезността, от удовлетворението. 

Което вече е истинското излизане от килията и от целия вътрешен затвор, понеже отваряме и чуждите килии и освобождаваме и други хора, с които споделяме свободата, а човекът е социално животно.

Разбира се, спонтанността и интуицията не значат пълен отказ от възпитание и спазване на правила, а лишаването но общуването от излишествата и заробващите добавки, наложени често в неадекватно остарели вече времена при съвсем други отношения между хората.

Това освобождава от принудата човек да бъде винаги нащрек, да се страхува от/за живота си, да зареже маската на фалшивата непринуденост и лъжливата положителност, за която вече сме писали отделен лайфхак, да си позволим вътрешното израстване, което всъщност Дако определя като Свобода.

Трябва да признаем пред себе си, че ако се чувстваме измамени, най-често не сме жертва, а сме измамникът, който е позволил на някой да го презареди с очаквания – това е много важно във време пред избори. Добре е да си дадем сметка дали конформизмът – фалшивата сигурност и стабилност, която много добре съзнаваме, че е лишена от правдивост, защото на този свят няма нищо сигурно, а „всичко тече, всичко се променя”, не е всъщност най-голямата ни лъжа пред нас самите. Защото затворът ни кара да мислим в категориите за вътрешния и външния враг.

Цивилизацията на убийството, която вече споменахме е основана именно на това: измерване на успеха на база противопоставяне. Такива са и думите, в които обличаме кумирите от типа на спортистите като еманация и олицетворение на тази култура, разцъфтяла през последните 75 години. Те винаги са „убиец”, „мачка”,”размазва”, „елиминира”, даже елементарното „бие”, като съкратено от „убива”. Използваме ги и в бизнеса, и в политиката. Състояние на постоянна война.

Всъщност, Свободата няма идоли. Същото е казано и в християнството. Идеализацията не е повече от компенсация за тревожност и чувство за вина, когато не може да се намери истинският Аз.

Дако го формулира така: „Смисълът на живота не е спазване на външни абстрактни закони – морални, философски, социални, семейни, религиозни и т.н., а в способността да осъзнаем коя от предложените ни възможности отговаря на истинската ни същност. Тогава свободата става част от нас. Тогава преставаме да се суетим и свободата, която е тичала подире ни, а ние сме я отблъсквали, най-сетне ни настига, защото вече сме способни да я приемем. Така стигаме до положителната разрушителност – съзнателно, трезво и неагресивно отхвърляне на абстрактните патриархални житейски правила. Това е най-важната смяна на посоката, която можем да направим”.