Колоритният Цоньо Трифонов вече не е част от "Фермата" 7, след като изгуби дуела си срещу Костадин Шопов. Въпреки че не успя да сбъдне мечтата си да остане в най-патриотичното предаване в родния тв ефир, 51-годишният Цоньо от село Крушево е все така усмихнат, позитивен и с добри намерения, въпреки че е получавал жестоки удари от съдбата, които за мнозина днес звучат невероятно.

Ще се изненадате колко прям и емоционален е в отговорите си в този разговор.

- Цоньо, видяхме много емоции от теб във "Фермата", откъдето изобщо не ти се тръгваше още май?

- Аз съм човек, който принципно бързо се адаптира, но и все пак не съм стоял, колкото ми се искаше – само един месец. Обстановката там не беше много поразлична от тази, с която съм свикнал и в живота. Обичам такава среда и се чувствах добре. „Фермата“ всъщност е като реалния живот – това, което се случва вътре, като взаимоотношения най-вече, го има и навън. Винаги ще има и интриги, и недоволни хора – но това е не само във формата, а и в живота, в работата, в цялата държава.

- Струва ми се, че май не ти е стигнало времето, а си искал да промениш поне вътре тази картинка в отношенията между хората?

- Така се получи, да. Докато бях вътре се помъчих да направя някаква дисциплина, останалите не искаха дисциплина. Оставих ги на произвола – всеки да си прави, каквото си иска – пак бяха недоволни. Такъв е животът! Винаги има хора, които правят интриги, за съжаление, и такива, които се оставят да бъдат повлечени в тях. В началото ние всички бяхме много задружни, единни, работехме за каузата, но в един момент започнаха да се зараждат такива неща. С напредването на играта вероятно интригите ще се изострят.

- Това разочарова ли те?

- Не знам дали съм точно разочарован.. Хората си играят играта, а аз влязох не, за да печеля пари, а за да се пробвам какво мога да свърша на тези години. Впоследствие, когато стана ясно, че отиваме в манастир, се мотивирах още повече да направя нещо наистина полезно за него, защото съм вярващ човек. Принципно съм весел човек и затова си мисля, че във „Фермата“ не успяха да ми използват достатъчно тази черта и потенциал.

- Какво имаш предвид?

- Така се случи, че хората вътре приемаха всичко чуто твърде насериозно. И започнахме да се караме. Изтърпявах много. Мълчах си. И може би спечелих по този начин, защото не исках да въвличат и другите в излишни скандали.

- Значи имаш силна психика. Ти си преживял и редица трудни житейски моменти, които неизбежно променят.

- Вярно е, психиката е нещо много важно. Но много хора не вярват, че това, което съм казал и във визитката, и вътре във формата, е наистина така. Мислят, че се правя на интересен, за да привлека вниманието. Това е моят живот. Аз съм си такъв и извън формата. Приятелите ми ме познават като почтен, честен човек, който обича да разказва историите от живота си, защото не изпитва срам от тях. И въпреки това има хора, които така и не могат да повярват, че това може да се случи. Мислят си, например, че не може един човек да посегне два пъти на живота си, но това е факт.

- Кое те накара да го направиш? (По време на престоя си в Испания Цоньо работи във ферма за овце, а след това е шофьор. При един от курсовете се оказва, че стоката е крадена и той попада в ареста, бел.ред.)

- Даже не толкова на слабост. Беше ме срам. За мен честта е нещо много важно и не можех да си представя, че подвеждам хора, които са разчитали на мен. В ситуацията, която се получи, за която нямах никаква вина на практика, имаше опасност и да бъда вкаран в затвора. Това не се случи, нямаше проблеми, но притеснението, което изпитах, ме доведе до този момент да си посегна на живота. Бях и сам, нямах човек до себе си, който да ми вдъхне кураж и сила. Но Господ се намеси. Всеки човек има съдба. Така ми се случи, че останах жив.

- А вторият път?

- Вторият път беше след няколко часа. След като не можах да се отровя, реших да се обеся – на другия ден. Първият път взех хапчета, които не ми подействаха, незнайно защо, и докторите не могат да си обяснят, дори ми казаха, че би трябвало да имам и някакво психическо разстройство. Но на мен нищо ми нямаше. Вторият път се скъса въжето. Човек има съдба, от която не може да избяга. Затова и сега давам такива съвети на хората – никога да не си посягат на живота.

Интересното при мен е, че седмица след тези два неуспешни опита, моята баба почина от инсулт, а един съсед, който живееше през две къщи от нашата, се обеси. С брат ми дори бяхме свидетели на полицията. Казах си – ето, случило се е, явно е трябвало, а не защото някой е решил да го предизвика, както опитах аз към себе си. Никой не може да си избяга от съдбата и хората трябва да вярват в това.