За мен има две сигурни неща в този живот – първото, че си се родил и второто, че ще умреш, но не знаеш кога. За това трябва да правиш всичко, което те удовлетворява, да се бориш, да имаш стимул, да не се отказваш и да приемаш провала, който е всъщност израстване, урок и мерило за това какво да направиш и какво не. И никога да не се отказваш, никога! Което е твое, ще си дойде в точното време, просто стои и чака в пространството.

Най-важното е, когато стигнеш там, където искаш, на твоя личен връх – да успееш да се задържиш, това е и най-трудното! Затова бих посъветвала всички млади хора да мислят, преди всичко. Винаги да имат доверен човек, на когото да се подпрат. Тази опора е важна , има прекалено изнежени психики, не готови за трънливия път, наречен живот, абстрахирам се от темата кариера, защото във всичко е така и е важно някой да е бил в твоите обувки, за да те извади от потъването ти и несигурността, да може да ти покаже, че винаги в тунела има светлина и пътища. Съболезнования за Денко и нека никой не изживява тази болка на родителите му.

- Ако те върна към твоите първи стъпки, където си си калявала психиката, за която говорим и сега, имаше ли нещо, което е могло да те събори, да те срине по някакъв начин?

- Категорично не, защото аз започнах да пея на 13 години, когато музиката беше нещо уникално, можеше да те забавлява, без някой да те поставя в рамка. По никакъв повод не сме се чувствали притиснати – говоря за оркестранските формации. Пеехме по заведения и го нямаше цялото това напрежение – кой е на първо място в тренда или дали въобще е там, пък колко скъп клип ще направи, има ли участия и т.н. Вадеха са супер пари и работехме с кеф и удоволствие, а не да мине номера.

- Била си само на 13?!

- Да, на 13 – учех и същевременно вечерно време работех по заведения. Прибирах се и не знаех къде се намирам. На другия ден пак на училище и така. Това успя да ме изгради като личност, която разчита само на себе си. Вадех такива пари навремето, че можех спокойно да се конкурирам с възможностите на голям човек и то добре обезпечен. Имах огромна амбиция и желание да вървя по този път, наречен музика, но никога не съм се бутала или натискала, а може би трябва!

- Имаше ли кой да ти помага, на кого да разчиташ?

- Не, нямаше. Тогава, когато тръгваш, го правиш с глас, с пеене, с харизма. Парите не са били водещи, както е днес, защото имаше продуценти, които ги интересуваше какви са певческите възможности, а от там нататък те развиваха като изпълнител. Баща ми тогава беше много против музиката, даже ми каза: „ако тръгнеш да пееш, край, вече не си мое дете и няма да се прибереш в този дом”. Аз казах – ок и дали се стреснах?! (смее се)

Няма да забравя, че първата работа, която започнах, беше с Орхан Мурад, с Румяна, Бог да я прости, Сашо Роман, Никсън, Мария Кехайова и много други известни изпълнители. Бяхме много голям бенд, а аз бях малкото човече сред тях. Няма да забравя също и как на едно участие баща ми, който явно не беше спал изобщо през нощта, дойде, само и само да види за какво иде реч. И на тръгване ми каза: „Виж какво, няма да те спирам, виждам, че това ти е страст и ти го умееш, не можех да повярвам, че едно малко момиче може да вдигне на крака цяло заведение. С финансите, виждам, че си добре. Само искам от теб да учиш, да не спираш и да идвам всяка вечер да те прибирам, за да съм сигурен, че няма какво да ти се случи”. Бях много малка, но хванах така наречените мутренски години. Имаше ги тези неща от типа – „ти ела в моята компания“, „не, ти ще пееш тук”.