Проф. Тодор Кантарджиев е човекът, който внесе спокойствие и разреждаше, доколкото е възможно, напрежението, още в първите месеци на пандемията. Дори успяваше да усмихне мнозина пред малките екрани, въпреки динамичното развитие на опасния вирус.

Прави го и сега, но вече с далеч по-отпусната душа, вдъхновен от видяното от талантите на сцената на "България търси талант".

Разговорът с него прилича повече на разговор с добър приятел, защото проф. Кантарджиев умее да остава непринуден, дори и да е бил дълго време център на вниманието. За добро или за лошо, е свикнал със светлините на прожекторите. А как го постига и каква цена плаща за избора си да остава, преди всичко, човек в различните ситуации, и чак след това епидемиолог, имунолог, микробиолог, а отскоро и жури в „България търси талант”, разбираме от самия него.

- Проф. Кантарджиев, ето, че вече направихте първите си стъпки в шоубизнеса! Каква е емоцията да сте част от журито в „България търси талант“?

- Това е едно разнообразие за мен. За първи път се запознавам с такива хора и мога да ви кажа, че направо заживях в един друг свят, в колектив с хора, които до момента съм гледал само в театри, филми и от малкия екран. А сега общуването с тях ми е много интересно.

Голямото разнообразие при кандидатите, които се явяват в предаването, също е сериозно предизвикателство, защото ние, като жури, трябва да направим така, че в следващите кръгове да стигнат наистина достойни кандидати, тъй като между много добрите изпълнения имаше и такива, които не бяха за голямата сцена.

- Вие сте душата на компанията в журито и това не е само мое мнение. Стремите ли се умишлено да сте по-забавен, по-разчупен в поведението или това ви идва по естествен начин?

- О, не знам дали съм душата на компанията. Не мисля, макар да ми е много интересно да съм част от формата. Стремя се, когато контактувам със зрителя, той да научава нещо интересно, а не само да му е забавно.

Всъщност с поведението си в масмедиите, винаги съм искал да кажа нещо, което би предизвикало нормалния човек да си каже: „иии, как не съм го знаел“ или „еййй, това го чувам за първи път“. Старая се да се държа така, че човек да има какво да научи, да му бъде интересно.

- Преди две години, когато пандемията стана факт, вие бяхте човекът, който съумя по много човешки начин и не стресиращо да поднася иначе много стресираща информация на хората… Вярвам, че не ви е било никак лесно?!

- Така е, но това, според мен, е най-важното. Когато говориш сериозни и опасни неща, не трябва да допускаш дългата сянка на незнанието и недоверието да стане център, защото тази сянка се нарича страх в обществото. Това не трябва да се допуска! Трябва да се казват така нещата, че да стигнат адекватно до добронамерения човек.

Въпреки че в нашето общество, особено с политически създадените настроения към корона вируса, ситуацията бе такава, че ние трябваше да бъдем много, много внимателни.

Още на 26 февруари 2020 г., когато ме назначиха в щаба, знаех, че нещата ще бъдат много трудни. Мислех, че в следващите месеци, а то се оказаха години, ситуацията няма да бъде никак добра. Но мисля, че си свършихме работата тогава, когато тя трябваше да бъде свършена.