„За мен успехът е да живееш по начина, по който искаш, да правиш каквото си искаш, когато си поискаш“, казва Аделина. Не че не е успешна в традиционното разбиране. Създала е собствена компания за пречиствателни станции на отпадни води.

Изграждала е обекти в много страни по света и се гордее, че с работата си допринася за една по-чиста планета – с пречистена вода. „Отпадните води са много сериозен екологичен проблем, затова толкова много си обичам работата и не бих я оставила за нищо на света“, казва тя.

Аделина Александрова обаче е съумяла да подреди живота си така, че да бъде колкото е възможно повече дни в годината на топло. През пролетта, лятото и есента е в Елин Пелин, откъдето проектира пречиствателни станции и после ги изгражда из България. През зимата живее на остров Занзибар, в рай, който е изградила сама – къщата за гости „Вила Аделина“.

Какъв кураж трябва да има една жена, сама, на другия край на света, за да се захване с подобен мащабен проект?…

„Не е кураж, лудост трябва за тая работа“, звънкият смях на Аделина кънти в мрежата. „Просто трябва да не мислиш толкова, защото иначе няма дори да започнеш.“

„Като свободен човек, беше ми писнало някой да ми казва какво да правя, как да го правя – продължава тя. – А това, което се случваше в Европа по време на пандемията, беше ужасно… Трябваше повече повече кураж да живееш там, отколкото да дойдеш и да направиш това, което аз направих на Занзибар.“

„Моята история е малко шантава“, смее се Аделина. Родена е в Елин Пелин, близо до София, през 1976-а. „Вече съм на едни хубави 47 години, да не си крием възрастта“ – звучи някак безгрижно, сякаш преди това не се е разправяла със занзибарци, които за нищо не си дават зор.

Завършила е френската езикова гимназия в Правец и „Международен туризъм“ и „Икономика“ в УНСС, защото от много малка мечтае да пътува. Но никога не е работила по специалността, тъй като се захваща с изграждането на пречиствателни станции. Покрива целия процес – проектиране, изграждане, тестване, стартиране, съобщава BG Voice.

„Животът така подреди нещата, че покрай бившия ми партньор, с когото се разделих преди 5 години, се научих на този бизнес, защото бях навсякъде покрай него. Сега в момента в България се занимавам с това“, споделя тя.

Живяла е по 5 години в Испания и Италия, където също е изграждала пречиствателни станции. През 2009-а се връща в България. Вдига си хубав дом, който сама проектира, в Елин Пелин, и оттам управлява бизнеса си.

Танзанийският остров се оказва единственото отворено място по време на пандемията. „Честно казано, когато купих билет за Занзибар, не знаех къде отивам. И останах“, спомня си тя.

Детската ѝ мечта е била да има къща под палмите. Преди това опитва да я построи в Шри Ланка, където ходи няколко пъти по работа през 2019-а и много ѝ харесва. „Нещата там обаче вървяха трудно, особено през 2020-а, когато затвориха границите“, споделя Аделина.

„Пандемията беше най-тежкият момент в живота ми – спомня си тя. – Стоях си вкъщи, а Елин Пелин е близо до летище София. Тогава цели 5 месеца не видях нито един самолет в небето. Беше депресиращо. Когато хванах полета за Занзибар с Fly Dubai, казах на приятели: „След 9 месеца вкъщи и самолет без едно крило да ми дадат, пак ще се кача“, казва тя.

На острова си купува парче гола земя. Първо идеята е да построи малка къщичка, в която да живее през зимата, когато работата по пречиствателните станции спира. Просто не обича студа и снега. „Хвърлих се в едно приключение, при което и аз самата нямах идея какво точно правя. От малка къщичка после стана цяла вила“, смее се тя.

Сама си прави проекта. „Казах си, аз цели пречиствателни станции мога да проектирам, една къща ли не мога да направя“, споделя Аделина. Местни архитекти пригаждат проекта според техните закони. „За една седмица беше готов. След 10 дни получих разрешително за строеж – нещо, което в България и където и да било по света трудно би се случило“, разказва тя.

После всичко тръгва по начин, който не е виждала никъде по света. Построяват оградата, копаят основите. Постройката е масивна, с основи от бетон и желязо, не като типичните дървени конструкции на острова.

„На какво ли не се нагледах, докато се строеше. За пръв път видях как се бърка бетон на ръка, с обикновена бетонобъркачка, но основно жени носят на главите си чакъл, пясък. Хвърлят вътре в машината, един брои колко кофи чакъл и пясък се сипват“, разказва Аделина.

Големи ядове има с издълбаването на кладенци за чиста вода, защото там водопровод няма. „Целият двор е надупчен от опити за копаене на кладенци – казва тя. – При първия дойде Рамадан, а там повечето хора са мюсюлмани. Не можеха да слизат долу, защото не ядат и не пият вода по цял ден. После заваляха едни големи дъждове и кладенецът се срути…“

Като гледа човек красивия ѝ басейн на снимките, се чуди, как се поддържа, при такива проблеми с водата. „Е, те проблемите идват и се разрешават. Просто всичко ти коства много нерви. Занзибар ме научи да не се ядосвам, защото иначе си за никъде“, коментира тя.

Успяват да изградят стабилен кладенец едва на третия опит. По време на строежа на къщата тя пътува до България и се връща обратно да види как върви строежът, и всеки път я очакват неприятни изненади.

Много ядове има и с довършителните работи. Когато местни хора боядисват стените, оставят следи от боята навсякъде – по пода, по прозорците. Хваща се и сама пребоядисва цялата къща.

Интериорът е в колоритен занзибарски стил.

Вратите на гардеробите са от дървена рамка, а в нея е залепила от традиционните местни платове – китенге. Има ги и по диваните, фотьойлите, на възглавнички. „Китенге са с най-различни шарки, а аз много обичам шареното, така че тук си намерих поле за изява“, смее се тя.

Вилата е с 5 стаи за по двама човека, или общо за 10 гости. "Учила съм международен туризъм, много съм пътувала, но никога не съм работила това – споделя тя. – Видях, че работата на хотелиерите и ресторантьорите е много трудна".

Не смята да се задържа дълго на острова в бъдеще, не обича много да стои на едно място. Опитва се да обучи местни младежи да работят в красивата ѝ вила, но не е лесно това да се случи в Занзибар. Местните хора имат различни виждания за живота, за всичко.

„Докато мен ме няма тук, нещата не вървят“, въздиша тя. От занзибарците се учи да гледа по-спокойно на нещата и да не си дава много зор. „Занзибар ми дава спокойствието, което ми липсва в България – казва тя. – Аз живея на много бързи обороти. Когато някой ми каже: „Ще се видим за половин час, отговарям: „Аз за половин час революция мога да направя“".

"Тук има една приказка „поле, поле“ – „бавно, бавно“. И „хакуна матата“, или „няма проблеми“, „няма грижи“. За тях всичко е „хакуна матата“ и „поле, поле“", добавя тя с въздишка.

Признава обаче, че островът я привлича със спокойствието и безгрижието, с топлото време, многото плажове, красивите гледки, вкусната храна и най-голямото разнообразие от тропически плодове, което е виждала.

Светът е тесен за нейната авантюристична натура. Луда е по пътешествията и е обиколила 80 страни – по работа, но и заради авантюрата. От 5 години го прави за удоволствие, като може да проектира пречиствателни станции по време на пътешествията си. Не е била само на континента Австралия.

Наскоро се е завърнала от вълнуващо сафари в Националния парк Серенгети в Танзания и в Нгоронгоро – резерват за редки животни. Видяла е как лъв се катери по джипа им, а също и миграцията на животните. Наблюдавала е как жирафи и носорози свободно се разхождат край тях. „Давам си сметка, че на шега, на майтап това е пето сафари, което правя. Следващото… При масаите в Masai Mara – Кения, дай, Боже“, споделя тя.