Новоизлюпилият се свободен гражданин бързо усеща келепира на държавната чиновническа служба

5 юли 1879 г. – година и четири месеца след подписването на мирния договор в Сан Стефано е сформирано първото правителство на свободна България. Съдебната палата още не е построена, но в страната вече работят мирови съдии.

Само пет дни след встъпването в длъжност на министрите в кабинета „Бурмов“ у нас вече се говори за корупция.

„Корупцията се изразява в това, че съдиите решават делата в полза на своите приятели и роднини или в полза на личните си интереси, което е много ясна заявка какви вродени недостатъци са вкарани в тази съдебна система“, обяснява проф. Пенчо Пенчев, преподавател по стопанска история в Университета за национално и световно стопанство (УНСС).

Той изследва корупцията в следосвобожденска България и пише книгата „Как се наливаха основите“. От думите му става ясно, че зависимостите и обвързаностите на родните съдии в първата година на свободна България са отразени във вестника на опозицията – „Целокупна България“, но без да се споменават конкретни имена на хора.

Другите сигнали и съмнения за корупция идват от администрацията. Хората се оплакват, че когато отиват да търсят някаква услуга от администрацията, общо взето са размотавани и разтакавани с идеята администрацията да получи нещо“, посочва още проф. Пенчев.

Новоизлюпилият се свободен гражданин бързо усеща келепира на държавната чиновническа служба. До прага на 20-ото столетие на всеки 1000 българи се падали между 10 и 12 чиновници. По това време в Германия и в Австро-Унгария чиновниците били максимум по двама на 1000 души население.

„Класическата корупция всъщност – такава, каквато много лесно можем да я разпознаем и сега, е в сферата на обществените поръчки. Именно там са и двете най-големи и най-скандални корупционни сделки с международно влияние. Първата е с така наречените „гнили вагони“ – буквално на границата между XIX и XX век. Тогава правителството решава да закупи вагони на старо от Германия. Купени са изключително лоши вагони, с изключително лошо качество, които се разпадат по пътя от Германия към София. Повечето от тях не са в движение, имат нужда от скъп ремонт. Реалната цена е около 500 златни лева на вагон, а са платени по около 1500 от българското правителство“, разказва проф. Пенчев.

Вагоните са общо 110. Отговорен за сделката е Димитър Тончев, който е министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Доставката напомня за поне три обществени поръчки за вагони от БДЖ в наши дни – през XXI век.

„Правителството праща хора, които трябва да приемат вагоните. Изпратен е един инженер, който отива в Германия и вижда вагоните. Той казва: „Не, това не може да се купи, защото е прекалено скъпо“. Вместо да си сменим доставчика обаче, ние си сменяме човека, който трябва да приеме поръчката. Изпратени са двама нови инженери, които виждайки какво трябва да одобрят, се отказват. За трети път е пратен човек, който трябва да приеме поръчката. Той се оказва по-сговорчив и приема поръчката“, обяснява проф. Пенчев.

Разказва и за втория корупционен скандал – на заслужилия в Сръбско-българската война ген. Рачо Петров. „Аферата с патроните от Австрия също е скандална. Тя е свързана с въоръжаването на армията ни – става дума за тогавашните модерни пушки, които българската армия използва“, пояснява професорът.

„Доставката на патрони е твърде скъпа. Загубата за бюджета или онова, което можем да наречем корупционна печалба за двамата замесени висши държавници, е малко над 175 000 златни лева, което е над 12 пъти годишната заплата на един български генерал, която тогава не е никак малка. Тоест сумата е доста солидна за българската действителност по онова време“, казва проф. Пенчев.

Писмата с преговори между фирмата и управниците показват, че за сключването на сделката българският министър-председател е получил 75 000 лева „под масата“, а военният министър Михаил Савов – 50 000 лева. Двамата използвали кодови имена. Аферата станала известна благодарение на опозиционната преса – тя е разплетена от вестник „Мир“.

„Според публикуваното журналистическо разследване доставчикът на патрони е избран по съмнителни критерии измежду общо трима кандидати. Тогавашният министър-председател ген. Рачо Петров е известен в сделката с кодовото име „Шарл“, а военният министър ген. Михаил Савов – с името „Жан“, разказва още професорът.

„Патроните били с лошо качество – с недобър барут, доставени са по-късно от договореното, не са платени неустойки от страна на доставчика и е платено скъпо за нещо, което не струва толкова“, пояснява проф. Пенчев.

Отговорните министри напускат постовете си след разкриването на аферите с вагоните и патроните. Съвсем като в наши дни обаче нито един от тях не е наказан за сделките, въпреки започналите съдебни дела. И тримата изброени министри са назначени на нови ръководни позиции по-късно.

Накрая този на транспорта – Димитър Тончев, е осъден, но не за гнилите вагони, а за това, че е участвал във въвличането на страната в Първата световна война. Генерал Рачо Петров също е осъден, но чак през 1920 г. и не заради патроните, а заради политическото му решение за реорганизиране на българските общини.

Военният министър Михаил Савов също получава присъда, но за погрешни решения в Междусъюзническата война, докарала България до национална катастрофа. Все пак първите двама управници са осъдени на затвор, а третият – на изгонване от страната.

„По времето на Османската империя българите са били предимно в ролята на даващи рушвети, докато свободата дава възможност да се разделят – едните да взимат, а другите да дават“, пояснява професорът.

Корупцията обаче не е нечия национална черта. Имало я е както в Османската империя, така и сред руските офицери, стъпили на родна почва след Освобождението на България.

„Рушвет и взятка са думи, които влизат в българския език не само като думи, но и като практика. Но в крайна сметка изборът е наш, в крайна сметка и Търновската конституция и изграждането на модерната българска държавност е дело преди всичко на българите“, категоричен е проф. Пенчев.

„Една от най-корумпираните държави далеч в миналото е била Швеция, само, че Швеция сега се справя доста добре с корупцията и във всички класации се дава като пример за най-некорумпирана държава“, посочва още професорът.

Колкото до вредата от корупцията в освободена България – големият общественик на епохата Константин Иречек разказва за случай на чуждестранна инвестиция в изграждането на фабрика за бира. Заработването ѝ в столичния квартал „Княжево“ струвало общо един милион златни франка, от които една четвърт, т.е. 25%, били платени като подкупи – за смазване на държавната машина.

Нищо чудно, че чуждите инвестиции в страната ни в първите 20 години на свободата били малко, отбелязва с горчилка Иречек. Нека се замислим за усещането ни за корупция днес. И колко сме израснали в борбата срещу нея.

Източник: бТВ