"А как ще коментирате успеха на Дяволът носи Прада - приемате ли го като личен", след този мой въпрос Ана Уинтур, която снощи напусна кормилото на Вог и Ванити феър направи лек знак към бодигарда си и разбрах, че трябва да се оттегля на своето място секунди преди началото на ревю на Версаче - последното от седмицата на модата в Милано преди 18 години. После съдружникът ми Атанас, който беше предпочел да подиша въздух в градинката срещу Театро Версаче, като ме видя да излизам след шоуто, ме попита: "Заради теб ли си тръгна толкова рано Ана Уинтур".

За първи път тя напускаше ревю предварително, а всички големи марки са огромни рекламодатели на издателската група Конде Наст, където тя е голямата клечка. За да разберете какво означава, само си помислете, че на екрана я изигра Мерил Стрийп, а когато на върха на италианската мода тя просто и кратичко попита не е ли твърде дълго 10 дни за ревюта в Милано, домакините събраха програмата с повече от 100 дефилета в седем дни.

Правил съм 2 интервюта с Ана Уинтур - главната героиня на Дяволът носи Прада - книжен и кино-хит, господарката на световната мода през последния четвърт век, повелителката на Вог и Ванити феър. Най-скъпо платената пишеща журналистка в света - още преди десетина години правеше 3 милиона долара годишно.

Първото беше по идея на Милена Попова за ЕВА - двамата заедно отразявахме ревютата. Тя измисли нещо като 5-те кучки на модната журналистика. И така направих интервюта с увековечените в култовия филм за бекстейджа на модата и медиите филм Прет-а-порте.

Всичките бяха невероятни:

Дизайнерската муза и критик Изабела Блоу с нейните шапки, която препитах, докато чакахме ревю на Армани и бяхме на откриването на неговия и Робърт де Ниро Нобу в Милано. Беше истински артист.

Анна Пиаджи с виолетовите й коси и имиджа на културно-историческо наследство на Италия, отделила ми толкова много внимание, сравнимо само с това на добра баба към човек, който тогава можеше да й бъде внук - топло чувство.

Хилари Алекзандър, която колеше и бесеше най-големите в световния стил, носейки сама по себе си пола, каквато доста жени дори не биха си помислили да носят - провлачена и твърде широка, повече от небрежна.

Сузи Менкес, която още носи своята фирмена лимба и е силен фактор във възкачването и свалянето от върха на дизайнери и марки и няма да забравя как, докато говорехме, чакайки ревю на Етро и после преди старта на Прада, ми направи комплимент за фамилното име - един от най-необичайните, който съм получавал - явно е открила дисонанса с хищния поглед на питбул, който винаги имам, когато има интересна професионална плячка.

И накрая Анна Уинтур - помня, че седнахме и поговорихме накратко и много кротко на първия ред на Макс Мара, докато чакахме дефилето да започне.

Първото интервю преди 20 години нямаше нищо общо с второто в Театър Версаче.

Бях амбициран да направя интервю с Уинтур заради феноменалния световен успех на излезлия преди 19 години филм Дяволът носи Прада. Никой в света не беше направил интервю с нея по този повод. А Мерил Стрийп я правеше иконична фигура не само в модата, но и в киното, шоубизнеса, културата на 21-ви век. Според мен балансирано и с уважение.

Още от първия ден започнах да моля Уинтур за интервю. Помнеше ме и беше останала с добро впечатление. Всеки ден казваше - моля те утре. И така стигнахме до Версаче - последното интервю за модната седмица в Милано, в четвъртък в 10 вечерта.

Тогава събитието се провеждаше така:

Човек пристига към 10 в Театър Версаче. Показва дебелата като плочка покана. Минава през зоркия скенер на колегите от пиар отдела, които в моя случаи вече ме познаваха - фамозната шефка Дейрдре беше емигрирала от Армани, с когото вече бях правил импровизирано интервю на голямо парти - това е отделна страхотна история, но и официално покрай откриването на Емпорио на бул. Витоша, на което така и не дойде.

Следващият ритуал е пиенето на "мехурчета на щастието" - при Версаче винаги пенливо вино Ферари.

После влизане в залата за спектакъла, който никога не започва с по-малко от 40-45 минути, та и час закъснение. За шоу, което продължава 10-12 минути, през които пред очите "изтичат" стотина модела.

Нямах друг шанс и веднага, щом Уинтур се появи и седна - забележително - не на първия ред, а на втория, се насочих към нея.

С въздишка тя каза: "Ох, обещала съм". И с царствения си поглед ми даде да разбера, че не разполагам с много време. Започнах с кротки въпроси около модната седмица и тенденциите. Успокоих я и говореше с удоволствие.

Реших, ме четвъртият ще бъде ударът.

Зададох го, без дори да я погледна. Тя е смразяваща жена, неслучайно нашата банкерка Цветелина Бориславова в онези и следващите години толкова много бе харесала нейния стилов имидж - не само косата.

Последва епизодът с отхвърлянето ми от нея с жест, при което единственият поглед, с който бях удостоен не беше от нея или бодигарда й - не съм виждал друг журналист с охрана. Беше на седящия между нас - точно пред нея - Леон Тали - също герой в Дяволът носи Прада, неин може би единствен приятел (приятел), чийто шал през раменете на идеално ушития костюм никога няма да забравя. Тръгнах към мястото си на третия ред хем позасрамен, хем доволен, че съм сбъднал мечта. Професионална.

Та от мен да знаете, ако някой ви каже, че Дяволът носи Прада само е вдъхновен от Ана Уинтур, но има художествена измислица:

Не вярвайте.

Малко в стила на йовковото "Грешна беше тази жена, но беше хубава" и международното "Стилът е човекът", ще се позволя да напиша:

"Грешна е тази жена, но няма друга като нея"...

Ще има и още големи милански истории от ревютата - скоро очаквайте за една неочаквана среща с оттеглящия се Армани и за "дъщерята на цяла България", която работеше при него.

Борис Ангелов