Мариус Куркински продължава да бъде хит на родната театрална сцена. Изявяващият се напоследък най-вече като режисьор актьор обикаля страната с последния си моноспектакъл Български разкази. За есента той стяга нова постановка по класиката Ревизор на Гогол. Представлението ще се играе в Народния театър, а според клюката в главната роля ще се изявява Владимир Карамазов, спряган за голямата любов на Мариус. Куркински с удоволствие разказва за творческата си работа и избягва въпросите свързани с личния му живот.

Как се чувства един актьор, който е сам на сцената час и половина?

Това е моята работа от дете, общо-взето. Аз съм си избрал актьорската професия. С развитието и с напредването в занаята, не съм престанал да изпитвам вълнение и страх от това, че стоя срещу толкова много хора - до последния момент на представлението. В никакъв случай не може да се говори за рутина или  привикване. Просто срещата, заставането срещу публиката – това е  изключително преживяване за мен,  най-разтърсващото нещо, което имам в  живота си. Като сила то стои на първо място. Не говоря за по-тъжните моменти, за скръбта. Тя също е силна, но докосването до публиката  винаги стои на първо място.  Това е част от актьорския занаят, от  изпълнителското изкуство – да се занимаваш, да следиш непрекъснато тази енергия, която тече от салона към теб.

Защо Ви наричат майстор на моноспектакъла?

Аз съм играл малко с колеги на сцена. Имам един режисьорски спектакъл Дванадесета нощ, в който участвахме с Тодор Колев, Георги Калоянчев, Мартина Вачкова, Тончо Токмакчиев – известни фигури тогава, за 97-ма година. Големи актьори – особено Калоянчев и Тодор Колев. Те за мен са специални. Избрах моноспектакъла, защото когато завърших НАТФИЗ през 93-та година, това беше едно много страшно време за България. За хората на изкуството щатната работа беше много трудна, както е и сега.

Не исках да съм на щат никъде – да завися от някого срещу нищожна заплата. Актьорите в България играят общо-взето за самото изкуство. Те са подложени на това изпитание. Така е в театъра, за разлика от телевизията. Тогава реших, че трябва да пробвам все пак. Някак си по принуда. Не можех да разчитам, че ще направя нещо като трупа.  Просто това беше единственият възможен път да стана актьор. Казах си: „Ще направя сега един моноспектакъл. Аз ще си бъда един театър”. Такова беше времето. Не беше от суета.

Как оцеляхте тогава ?

Не знам как оцелях на първия си моноспектакъл. Получи се добре като форма. Постепенно  започна да идва много публика. Пренесох го на голяма сцена. Така разбрах, че тази формула работи при мен добре. Аз имам всъщност само седем моноспектакъла. Като режисьор, примерно, имам 20 представления. Актьорският занаят е първият, който смятам, че овладявам и уча. И досега продължавам да се обучавам с всяко представление. Реших, съвсем категорично, да се обучавам и в режисьорския, защото самотното стоене на сцената понякога може да стане опасно. Човек може да загуби някак си контрола и връзката с актьорите. Затова реших да търся тази връзка с тях, защото те много могат да ти вземат, но също и много дават.

Какво Ви е нужно, за да направите добър спектакъл?

На първо време ми трябва причина да го направя. Причината е да намеря този текст, който след като прочета, веднага да кажа: „Ето го следващият спектакъл”. С всички моноспектакли е ставало така. Когато това се случи, значи всичко е наред, нищо повече. Оттук нататък тръгват трудностите. Най-напред се прави сценичният вариант, версията в текстови вид, режисьорското решение, анализ, осветление, музика.

Всичко трябва да се изпипа до последния детайл. Тук няма почти никаква импровизация. Няма почти нищо, което се измисля на момента. На момента е вдъхновението на изпълнението. Иначе конструкцията и  движенията са предварително поставени до последно. Основата е авторът, който ми е прошепнал нещо.

Какво ви вдъхнови за последната ви постановка?

В случая с Български разкази е Ангел Каралийчев и неговата творба Росенският каменен мост. Видя ми се много чисто и красиво как този човек мисли. Отдавна не бях срещал в нашето общество такава чистота на мисълта, на изказа. На душата му може би. Това нещо много ми липсва, изпитвам дефицит. Ние сме всички в един хаос, за който не искам да говоря сега. Много информация, много излишна мръсотия поемат хората, и не могат да се справят, не могат да я разпределят, както трябва. Но тук всичко е чисто като сълза. Именно в това пространство исках да заведа хората. На този мост, оттатък моста и обратно.

Само там ли е спасението за Вас?

Спасението лично за мен е в театъра, който правя. Да съм на сцената, да се срещна с публиката – за мен това е спасението. Основна част от душата ми е и във вярата в Бог, която също е много важна. Не искам да звуча патетично. Това просто е неизбежно. Човек трябва да се обърне. Спасението всъщност е натам.

Какво бихте жертвали в името на изкуството?

Не смятам, че човек трябва да извърши жертва, свързана с друг човек. Тя трябва да бъде в личността ти. В никакъв случай не трябва да е, както е в легендата – вграждане сянката на най-скъпия ти човек. Макар че това е същото. Това го разболява, това го убива. Съвестта проговаря, защото тук нямаме престъпление, по процес съдебен той не може да бъде осъден. Той е вградил сянка. Защо си е отишла тя, никой не може да каже. Това е любовта – той я е пожертвал. Аз нямам отговор докъде бих стигнал и какво бих жертвал. Все още се намирам в едно по-светло състояние в правенето на театър.

Имат ли днес време младите хора за театър, за изкуство?

Всички са полудели по материалното. За парите, за технологиите, за модерността, за това да са „фешън”. Това са ужасяващи неща. И аз много страдам и се измъчвам, като гледам младите хора в какво са се превърнали. Те просто са оглупели от това. Това, което се натрапва като масов вкус, е ужасяващо. Но има и млади хора, които четат. Има все още хора, които имат акъл и от време на време се замислят за това защо са на този свят. Замислят се за това как трябва да се отнасят с близките си. С родителите си. С брат, със сестра. Родителите трябва да помагат много за това, естествено.

Споделяте мнението, че нежността в отношенията ни един към друг е сред важните неща в живота?

Това е почти утопия за мен. Аз имам чувството, че хората тотално са забравили за нея. Дори и в любовта имам чувството, че нежност не съществува. Дори в тези, които се броят за влюбени, истинската нежност като че ли вече е обидна. Имам чувството, че те не си позволяват да се открият докрай един с друг. Те гледат по-скоро да играят една игра, за да бъдат обичани повече. Играта надделява над живота, за съжаление. А не животът.

 Театърът реалност ли е за вас или е начин за бягство от действителността?

Би било чудесно, ако може един актьор да съществува само в театъра. Аз прекарах доста време, живеейки само в театъра в Пловдив. Но аз съм избрал да съм част от обществото и трябва да се съобразявам с него.

Неотдавна споделихте, че търсите история за филм. Намерихте ли я?

Ами още не. Не бих казал. Търся я. Когато я намеря, аз веднага ще започна може би да го правя. Дай Боже това да се случи възможно най-бързо.

В момента над какво работите?
 
В момента чета литература, свързана с Гогол. Издирвам най-различни материали, тъй като ми предстои работа в Народния театър. Ще започна с Ревизор. Обмислям да направя спектакъл с почти цялата трупа на театъра. Също така, мисля да участвам в една от ролите. Но това ще започне през септември.