- Не можа ли, Веско, да опазиш личната си драма в тайна? Защо допусна тази публична разпра със съпругата си?

- Никъде не искам да разказвам какво и как е било, мисля, че и от другата страна е същото.

- Е, не е! Вестниците са пълни с пикантерии, които сами си разказвате.

- Страшно е днес обществото ни! Не е възможно известен човек нещо да направи, да сгреши и то да не се види. А всеки знае какво е това да кривнеш. Но само големите могат да го направят така, че никой да не разбере. Няма безгрешни хора, важното е да не нараниш човека до теб, да запазиш семейството си. Онзи таен миг може да е прекрасен, но той отминава. Преди години след такива вечери съм си казвал: "Какъв глупак съм! Имам такова прекрасно семейство!" И това ми е помагало да се върна към истинските стойности. Много рядко съм го правил, признавам, и никога не съм давал повод някой да се чувства засегнат. А сега - като че ли всеки гледа да нарани другия, а пък медиите раздухват и тиражират неистини.

- Невинаги обаче медиите са виновни.

- Ще ти разкажа една случка. Беше преди години. Бях паркирал джипа си на площада пред бившия мавзолей. И тръгвам към университета. Пред хотел "България" се изви огромна колона, три платна и само едно в обратна посока. Аз съм се заблеял нещо в телефона си и съм на стоп. В това време колоната тръгва, но аз не реагирам и пред мен се освобождава пространство от 7-8 метра. Другите две колони покрай мен обаче са се придвижили напред. И едно момче, мислейки си, че цялото движение е спряло, пресича между колите. В този момент аз тръгвам, но се движа с 5 км. И момчето изведнъж се озова пред мен, опря се до колата с вдигнати срещу стъклото ми ръце. Спрях, слязох, попитах го дали се е уплашил, има ли нужда от помощ. Той ме позна: "Не, не, нищо ми няма." Каза ми, че е студент и си тръгна. На другия ден в един от нашите "прекрасни" вестници, които стават все повече и повече, на първа страница бе сложена огромна снимка на друг джип, в който аз бях монтиран, с друг цвят, с други номера и с огромни букви пишеше: "Веселин Маринов преби човек и избяга." Значи някой все пак е видял случката, намерил е телефона на този вестник, обадил се е и лъжата се е изфабрикувала. А покажеш ли една нишка, вече няма спиране. Никой не търси истината. Страшното е, че много хора четат тези вестници и сякаш се извиняват чрез тях за своите неуспехи. Мнозина си казват: "А, видя ли го Георги Христов, Васил Найденов или Веско Маринов какво е направил, и аз мога така." Ама дали това, което се пише, е истина, никой не пита. Защо големи личности от живота ни са така обругавани в жълтата преса? Кому е нужно това?

-  Как преодоляваш този негативизъм?

- Като се изолирам с моите близки. Не вярвам, че този див капитализъм, който сега се вихри, ще ни доведе до нещо хубаво. Станахме лоши и злобни. И причината е в класовото разделение. Минаха онези години, в които всеки беше осигурен. Сега може да живееш добре само ако работиш непрекъснато.

- 30 години си на сцената, изпя всички песни за любов. А за любов страдаш!

- Не е вярно! Позна, че 30 години съм на сцената, но аз имам да изпея още много песни за любовта. Защото любовта е в мен. Израснах в страхотно семейство. Видях една съвършена любов на моите родители въпреки тежкия живот, помня морала, който имаше в училище, и ми е мъчно, че това вече го няма, че изчезнаха истинските чувства между хората. Когато хората казват: "пял за БСП", не знаят, че аз пях за БСП заради моето детство и юношество. Защото няма как изведнъж в 1989-а да съм се родил демократ. Съжалявам за онова време, в което българската музика звучеше и българските изпълнители бяха звезди. А сега трябва да се борим с ориентализма и разградения двор в държавата.

- Много са тъжни мислите ти, очите дори...

- Не, не е вярно. Просто съм си такъв човек. Не мога да се лигавя пред теб. Ако съм с приятели на маса, може и вицове да разказвам. Тогава ми е весело. А сега съм на нещо много важно в живота си - на интервю пред Валерия Велева...

- Защо не опази от хорските очи и приятелството ти с Цветан Цветанов? Заради него получи доста удари. Хората не вярват в искреността ти, търсят нещо комерсиално.

- Да, знам и продължавам да получавам удари. И двамата с Цветан сме популярни личности. Това е повод да се търсят постоянно новини около нас, да се "украсят" нещата по начин, който не е истински. Хваща се едно цветенце и докато стигне до крайния потребител, то се е превърнало в бурен. Никога не съм парадирал с това приятелство. Някой знае ли другите ми 7-8 близки приятели? Не. Никой не се интересува от тях, защото не са известни личности. Цветанов ми е приятел от времето, когато не беше популярен, когато никой не го познаваше. Беше един зам.-кмет по сигурността в София и пак си беше такъв добър и честен човек, и пак семейството му беше за пример.

- Преди 11 години, когато пак си говорехме откровено, ти ми каза: "За мен всичко свято в живота е семейството", беше женен за Мария.

- Да, така е. Затова никога не съм се колебал, когато намеря жената до себе си, да й предложа брак. Това е мъжкото поведение. Много хора ми казваха: "Е, случило се е, разделил си се със съпругата си (Мария), защо трябваше да се жениш отново на тези години? Имаш си дете!" 90% от хората предпочитат такива отношения, неангажиращи. С Мария и до ден-днешен сме много близки приятели, тя се оказа много свестен и морален човек. Но щом любовта си е отишла, значи е имало причина за това. Не можеш да върнеш нещата назад. С нея съм преживял всичко за първи път и няма как грешките на единия или на другия да повлияят на хубавото ни отношение. Тя преживя много тежко раздялата ни - пък кой как е виновен, ние си знаем. Знам обаче, че ми липсва онова семейство, за което си мечтая.

- За каква жена мечтаеш?

- За тази, която ще ме чака винаги, въпреки закъсненията ми по пътищата. За жена, която да ми вярва.

- Как да те чака винаги една жена и да ти вярва, като не знае от чии прегръдки идваш?

- Това е нейно право. Аз не ревнувам. Аз вярвам на тази жена. Щом съм се оженил за нея, ревността изчезва. Може би затова винаги научавам онова, което трябва. Господ ми помага.