Бенефиси, награди, медали, премии. Това е ЛЪСКАВИЯТ живот на звездите, който се разиграва под светлините на прожекторите. В тази група попада и великият гимнастик Йордан Йовчев , който на 24 февруари стана на 40 години. Какво му е било, докато стигне до върха обаче си знае само той. Сега ще разбете и вие...

Кариерата на младия пловдивчанин потръгва с първото международно състезание – идва си с медал от европейското първенство. Когато е само на 18 той става вицешампион в многобоя. Ирония на съдбата или прокоба – състезанието е в Атина, която ще се окаже още веднъж сребърна за него

На Олимпиадата в гръцката столица през 2004 г. целият свят е убеден, че Данчо ще стане  шампион. Ала той стига до сребърния медал, а златото е подарено на представителя на домакините Табакос. Титанът Юри Кеки – победен от Данчо на това състезание, вдига неговата ръка като признание кой е истинският победител. Даже присъствието на българския президент, тогава Георги Първанов, не помага съдиите поне да поделят първото място.

Само година преди това – на световното първенство, той е поделил златото на коронните си халки и на земя, което е повторение на титлите му от 2001 г. Тези постижения го правят и Спортист на годината на България – най-голямата чест, която може да спечели роден състезател.

Спортните загуби не са единствените проблеми в живота на Данчо . Точно, когато стартира и започва да нашумява, нелепа контузия едва не го вади от играта. Мнозина го отписват.
Всяко зло за добро, докато си почива гипсиран, в едно квартално кафене среща своята половинка и бъдеща съпруга. Заради енергията от любовта или от болезнената си амбиция пловдивчанинът отново атакува върховете. Така през 1996 г. на европейското първенство, но вече за мъже е втори на халки и вече му предричат олимпийски медал. В Атланта обаче остава четвърти.

 А това е най-тъжното класиране. То е по-лошо и от второто място, защото среброто поне е медал. Разочарован от себе си, той решава да промени своята съдба. Не ще да се връща в кризисната България на Виденов, тръгнала през онази гореща есен на 1996 г. стремглаво по пътя на хиперинфлацията и икономическата катастрофа.

Избира свободата и остава в Америка. Проблемът е, че няма пукнат цент в джоба. Никого не познава. Не знае дори английски език.

 Може да разчита само на двете си ръце с железните мускули и на факта, че на 23 човек обикновено не се замисля много, преди да вземе категорично решение. Опира се на най-добрия си и до днес приятел Краси Дунев, който е спечелил сребро на олимпиадата в Атланта. Двамата гимнастици си намират работа в американски клубове. Животът започва да се подрежда, а с това Йовчев стартира и важен проект в личен план – семейство и собствен дом.

България обаче не е забравена и той се връща, за да я представя на световното първенство в Китай през 1999 г. Изненадващо за мнозина става трети в моногобоя – истински подвиг при огромната конкуренция от китайци, японци, руснаци, американци, немци – всеки от тези отбори с по 6 момчета, претендети за медалите.

Следват най-силните години на Данчо – петилетка на огромни успехи и поредица от бляскави победи, които го правят не просто популярно име, а истинска звезда. Симптичната усмивка на дребничкия българин прави впечатление и на чужденците. Наемат го за шоупрограми, каквито се организират с участието на най-добрите гимнастици в света в държави като Съединените щати и Япония.

В Страната на изгряващото слънце Данчо е изключително харесан. От 2001 г. Йовчев взема участие в японското състезание за физическа сила и издръжливост Сасуке (излъчвано в САЩ и Великобритания като Ninja Warrior, а в България като „Най-добрият нинджа“), където е измежду само 16-ма състезатели – и единствен чужденец – класирали се за последния кръг на надпреварата от създаването ѝ през 1997 г.[8]Допълнително, три пъти се класира за предпоследния кръг. Когато стига финала при първия си опит през 2001, дъждовното време му попречва при етапа, изискващ изкачването на гладка кула.