Защо в България ставаме свидетели на вълна от самоубийства? Как само за 1 ден – на 1 март, 10 души само в София посегнаха на живота си? По каква причина 151 жители само на столицата решиха да турят край на земния си път само през месеците януари и февруари? Модерната психология обяснява почти всичко с Фройд. Обичайно при този австрийски учен страданията на душите човешки винаги се дължат на една от две причини – нещастно детство или сексуално недоволство. А понякога и от комбинацията помежду им. Точно такъв е случаят със самоубилия се поет Пеньо Пенев.

Незабравеният и до днес творец е роден на 7 май 1930 година в балканското селце Добромирка, Севлиевско. Както е модно да се казва при соца „произхожда от бедно, но прогресивно селско семейство”. Дали ревност към многобройните братя и сестри, дали деспотичен баща, но Пеньо цял живот страда заради нещастното си детство. Не е никак случайно, че чувстващ се обречен, той задължава най-добрия си приятел: "Моля! Погребете ме навсякъде, но не там, където съм роден! Заклевам ви!!!!..."

Дарбата често е и проклятие. Тежкото детство отключва невероятен поетически талант и превръща Пеньо в поет. Но в същото време го заразява с постоянна меланхолия. Той искрено вярва, че съдбата на поета не може да бъде щастлива. В идоли за младежа се превръщат загиналите български творци и революционери Гео Милев и Никола Вапцаров, заедно с руснаците Есенин и Маяковски.  Последният от тази четворка е големият кумир на Пеньо. Той запомня завинаги думите му – големият поет трябва да умре преди 30. Речено – сторено! Със сетни сили, след като е изпил самоубиствената доза лекарство, Пенев пише до Маяковски:
 
"Сбогом.
Идвам при теб, мой бог.
         Аз"
 
Всъщност, подписът „Аз”, който според психолозите издава тежък егоцентризъм, е типичен за младия поет. Той чистосърдечно си признава, че се смята за гений: "Ех, ако бях поживял още 5 години поне, щях да напиша много стихове, половината от които най-хубавото в нашата поезия, ех, ако бях..."

Една от причините да си посегне обаче е, че малцина оценяват по достойнство таланта му. Съвсем млад той пристига в София, за да я превземе, както някога Есенин е дошъл от селото си в Москва, а Рембо – от затънтената провинция – в Париж. Ала това не се случва. Вместо да се превърне в новата звезда на българската поезия, той си спечелва славата на пияница и побойник.

Вярно, същата слава има и Есенин, който сам себе си нарича "хулиган" и нарочно поддържа този свой предизвикателен имидж, независимо от болшевишкия режим. Преди него същата скандалност прави и Рембо легенда. Пенев обаче не.

Тогава той решава да се подложи на физически изпитания. Включва се в бригадирското движение – прокарва жп линии, строи язовири и комбинати с удивителен египетски труд в спартански, да не кажем скотски условия. Младият мъж все пак хваща окото на властта и тя превръща поета – строител в звезда на агитацията като идеалния пример за комсомолеца – хем работник, хем творец или с други думи всестранно развита личност.
Щастието сякаш започва да му се усмихва. Човекът, който се е превърнал в символ на Димитровград – изцяло построен с бригадирски труд, намира жена през 1955 г., двамата си раждат и син на следващата година. Детето е кръстено Владимир – на Маяковски, разбира се. И изведнъж цяата хармония се срива

Критичният му поглед като журналист на "Стършел" и местния вестник му създава врагове. Поврявал, че сталинизмът е отхвърлен през 1956 г. и настъпва време на правдиво и свободно говорене, за каквото е жадувал, той заостря перото си. Ала бързо разбира, че режимът само се прави, че има „нова генерална линия” и „априлски полъх”. Доносници клюкарят и личния му живот. Те разкриват, че преди влизането в казармата е имал прибързан брак, който е разтрогнат скадално. В ранния соц разводът е изключителен позор. Бащата на втората съпруга на Пеньо си я взема обратно, а с нея му отнемат и сина.

Властта пък го въдворява в психиатрия. В лудницата го лекуват от алкохолизъм, което му е и необходимо, тъй като поетът в отчаянието си отново се е пропил.

Уволнен е и от работа. Живее на ръба на оцеляването. Прави два опита за самоубийство, но неуспешни. Но той не спира да се стреми към смъртта. Решава да постъпи досущ, както според версията на властта приключва житейския си път поетът Есенин.

На 27 април 1959 г. Пенев, също като руския си колега – пролетарски творец, взема стая в хотел, без да има пукната пара. Залоства се вътре. Изпива цяла бутилка ракия като на почивки взема много веронал. Е, не пише като Есенин предсмъртно стихотворение с кръвта си, ала оставя не по-малко разтърсващо писмо до най-добрия си другар Митко Иванов:
 
"Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан..."