Разгърналите се през 1989 година политически събития в Източна Европа могат да бъдат единствено извор на радост за онези, които са дълбоко загрижени за съдбата на тези страни и за всички, на които е скъпа справедливостта и свободата. След няколко седмици обаче почувствах, че радостните преживявания се примесват с някаква МЕЛАНХОЛИЯ, нямаща нищо общо с носталгия по тоталитаризма. Както обяснява Паскал Брукнер в книгата Меланхолия на демокрацията, на Запад тя се свързваше главно с изчезването на врага. Тоталитаризмът беше идеалният фон на демокрацията и

рухването му остави някаква празнота

Ако си прекарал целия си живот в борба срещу една доктрина или ако дори тя ти е служила само като отправна точка, нейното изчезване те оставя някак дезориентиран. И демократичната идея губи до голяма степен своята борбеност.

Меланхолията, за която говоря, се корени в тревогата

пред перспективите на близкото бъдеще и в трудността да се понесе непосредственото минало. На сутринта след Втората световна война вратите на концентрационните лагери бяха отворени, за да пропуснат малкото останали живи. Завръщайки се у дома, оцелелите нямаше как да не потърсят компенсация за нечовешките си страдания.
За да не бъде преживяната болка съвсем напразна, те често несъзнателно са се надявали да бъдат обект на любов и възхищение, разчитали са да открият свят, отърсен от най-тежките си недъзи, един по-добър и справедлив свят. Ала това не става. Семействата им са пръснати и унищожени или са ги забравили, а и никой не желае да се задържи в компанията на тези мрачни свидетели на човешкия позор. На индивидуално ниво нещата не стоят много по-добре. Когато корумпираните,

наложените от партията властелини бяха прогонени, кой зае тяхното място?

Най-жадните за власт. От своя страна онези, които преди са били изхвърлени в периферията на обществото от силите на потисничеството, сега продължават да бъдат в периферията, защото не желаят да се впуснат в едно съмнително състезание.
Тревога предизвиква също бъдещата роля на морала. Преди всичко е истина, че тоталитарните режими едва ли са благоприятни за процъфтяването на моралните добродетели. Това всъщност е най-тежкото поражение върху индивидуалното съзнание, в което могат да бъдат обвинени тези режими. Сред тази морална пустиня обаче заработва някакво чудо. Един, след това двама, после стотици хора се решават на съпротива. И съзнавайки, че всяко политическо и военно противопоставяне би било разбито мигновено от могъществото на режима, те избират моралното (онова, което неточно се назовава „дисидентство”).

Те се придържат към изключително прости морални действия – да казват истината (истината сама по себе си не е морална ценност, но да я казваш при всички обстоятелства е една от най-върховните) и да помагат на преследваните. Никой в тези страни не допринесе толкова за падането на тоталитаризма, колкото тези скромни личности, Солженицин и Сахаров, Курон и Михник, Патошка и Хавел. Те бяха съвсем малко на брой, но примерът им беше решаващ, защото предложиха на всички една норма за оценяване на доброто и злото.

В ситуация на тоталитаризъм моралното поведение беше най-добрата форма на политическо действие. Но това вече не е така. Други пътища се отварят пред политиката днес. Сега може да се вземе властта, но за целта трябва да се организират партии, да се привлекат гласоподаватели и накрая да се спечелят изборите. Сега моралната честност не е задължително качество за печелене на гласове. Това, което се изисква, е компетентност и сила на въздействието – хората трябва да бъдат спечелени, да имат доверие.
При един демократичен режим моралът не може да замести политиката; в най-добрия случай той я насочва или я съдържа в себе си.

Демокрацията не пречи да бъдеш морален човек, но и не подтиква към това

Тоталитаризмът директно разрушава моралните стойности, но той също така ги изгражда у своите опоненти, защото моралните стойности са най-доброто оръжие срещу него.

Комунистическото общество освобождава човека от неговите отговорности

 „Те” са, които вземат решенията. А отговорността често е тежко поносимо бреме. Не мечтаем ли всички тайно понякога в живота си да станем отново деца и да оставим родителите си да вземат решения? Проблемът за всеобщо съучастничество в тоталитарната система също не е изцяло нов. Това беше проблем на нацистка Германия в деня след Втората световна война.

Как се разгражда нацизмът в една страна, където всеки или почти всеки мълчаливо се е примирявал с него? Откъде да се вземат съдии, инженери, администратори, професори, които са участвали малко или много в старата властническа структура? Как да се изкупи неизкупимата вина, без да се стигне до още по-голямото извращение на предумишлена репресия?

Решението на този въпрос в Германия засегна цяло едно поколение. Някои днес могат да ми кажат, че депресията, за която говоря, е разбираема, но преходна реакция, че тези трудности ще отминат, и при това всичко е за добро. Истина е. Но също така е истина, че междувременно и животът отминава.